Почти наивно

С всичките си малки пръстчета, с двете си ръце,
гласувам, мили, за сърцето и за онова, което то зове.


И отново, ако пожелая:


(а понякога и без да го желая),


се събуждам влюбена във теб.
И тичам гола, сънена, за да записвам пореден,
влюбен в теб куплет.


Спирам там да се страхувам за тялото,
от болката, и мамка му, физически се мре!


Подготвям се за полет,
от онези нашите,
на които не им и знаеш хоризонта,
и "обичам те" кънти във всичко,
както отначало,
                       помниш ли ме...?
И тогава някъде,
съвсем
отнесена и захаросана,
ме дръпва разумът за края на полата.
И спомня ми, че обич моя, аз тялото
отдавна на теб съм подарила,
но душата трябва да запазя,
колкото и любовта към теб да ми е мила.
И прости ми, че така и с рими прости,
аз обръщам се към тебе не за сбогом,
а за да ти кажа само,
че съм същата наивна глупачка,
както когато ме взе.


Само че има едно Почти.

Happy birthday, my love!

Отдавна

Вятърът духна, разпиля й косата. "Порастнала е." Колко нощи виси на ръба на безкрая, обута в нещо, което трябва да топли, а не топли. Трябва да е красиво, а е грозно. Трябва да може да тича с него, а стяга, боли, пари...

Разтърси глава. "Точно като онова куче." Усмихна се. Събу се. Красиви бяха краката й. А защо не можеше да ги понася толкова много време? Почувства болка долу ниско, там, където се крие всичко женско, там, където свита на мъничка топка, се пази цялата тайна на живота. Там където се срещат един с друга, за да образуват нещо трето. Ядоса се на болката и запали цигара. Гадният дим се вряза грубо в нощното небе, опита се да избута облаците, замърка между звездите и изчезна. Облекчение. "Цигарата е част от жената"- помисли, после се изсмя сама на собствената си мисъл и я прогони. Отново разтърси глава. "Като кучето."

Дръпна отново от цигарата, болката съвсем утихна. Погледна небето и сякаш нарочно точно в този миг падна звезда. Съдбата галантно я подканваше с всичките си средства да стъпи на босите си крака и да прескочи пропастта, която стенеше между нея и безкрая.

Замисли се- трябваше да си пожелае нещо. Пое въздух и опита да сглоби конкретна, здрава мисъл, но думите се оплитаха и разпиляваха около нея. Свали последеното от себе си. Някаква рокля. Била някога красива и ценна, може би на някоя баба, но тя не можеше да се сети. Къде беше скъсала нишката? Колко време е спала? Спала ли е? А болката измислена ли е или истинска? Пушекът...Звездите...Нощната природа я обгръщаше като люлка.

Застанала на ръба на безкрая, тя, както беше съвсем гола, с порастналата коса и красивите крака, пусна още димящата цигара и се засили, за да прескочи най-невъзможното растояние в живота си.

Нямаше падане.Чу се кучешки лай."Значи не е сън..."

Започна полет, който, изглежда, щеше да продължи докато е жива.

*

Къде, как, дали изобщо
не разбрах-
разбрах ли те, 
разбра ли мен?
А ако не си
нататък как успя...?
Няма ли там яма,
яма,
яма,
черна, топла и ужасна,
и рана, след рана, след рана, след...
прескачаш?



И кръвта  наобратно, помниш ли...?

Сън

Изпивам те и те поглъщам,
всяка нощ, със всяка чаша.
Вдишвам те и те изтръсквам
с всякоя запалена цигара.
По твоето тяло
устните си паря
обръщам се и те прегръщам,
макар и да те няма.
Разливам се, разкъсвам се,
разтичам се по тебе цялата,
краката ти обгръщам
нежна съм и подло в сън съм пожелана.
Бълнувам те и ти разбираш,
знаеш, там ме търсиш
хващаш ми ръцете и замираш.
Неловко се събуждаш
и мене, нямащата ме
от себе си избърсваш.

Yet another movie...

самотни репетиции на маса на нещо, нясно какво

тютюн
вино


Обожавам всеки един от вас. На всеки от вас поотелно съм аз цялата. Трябвате ми докато пълзи дъхът ми, трябвам ви, за да се учестяват вашите. Извивам се цялата под вашите само ръце, вярвам им и тръгвам с тях през тъмното към каквото има отсреща. Целувам ви всякак, заспивам до вас, галя ви с коси, особено тогава, особено там! Пея с вас, или слушам вашата песен, моята се изменя, толкова много пъти метаморфозира, за да се слее с вашия ритъм.
Внимателна съм с вас, дори когато вие с мен не сте, понякога е приятно. Тръгвам и ви вярвам, след като ме излъжете отново, давам ви истина, давам ви което е, ще държа неудобното, режещо огледало пред вас, докато ви заболи и спрете да можете да се гледате. Но ще съм добра, през цялото време съм пред вас, пазя ви и съм толкова ваша...Особено на един от вас. Особено тогава. Особено там.
Недейте, недейте да ми връзвате очите, ако не ме държите за ръка. Моля ви, не ми запушвайте устата, ако ще мълчите. Не ме гледайте в очите, ако знаете, че ще излъжете. Гледайте ме много в очите. Право натам. Ако искайте не ми обяснявайте, но аз ще знам. И ако ще ви боли да чуете, не мразете мен за собствената си истина.
Не се страхувайте от мен... ще ви бъда сестра, майка, любовница, приятелка и всякаква друга, когато наистина престанете да можете без мен. Бавно разбирам това, в мен се надига, някаква сила има, с която е много приятно да се жонглира над вашите аури. Но не съвсем владея аз нея. И не мога докрай да се слея с нея. Но скоро...
Обичайте ме, защото се страхувам, че ако продължавате да ме наранявате, заради собственото си его, но жестоко и безвъзвратно, аз ще започна да наранявам вас. А тогава край с цялия магичен реализъм.
Не заключвайте, дори с любов онази част от мен, която е най-неудобна за вас, защото вероятно тя ще се превърне в най-ценна и липсваща за мен и това ще потече в друга посока. А аз не искам да убиваме любовта си, мили мои. Защото много, много дълго и специално сме я създавали. И това е сигурно. Иначе няма как да я има. Ако не е истинска, значи не е любов, и никога няма да ме чуете съшински да изричам това.
Ако от мен и теб става нас, то не слагай твоето собствено аз над моето, а обичай, уважавай, грижи се за това нас. Никой от нас по отделно не е по-голям от това заедно, което отглеждаме. Дори и то да загине, не го плюйте, не го излагайте на публичност в най-съкровения му вид, не го тъпчете и не му се присмивайте. Вие ставате слаби така. Не ме мразете, защото аз не мога да мразя вас.
Не ме връзвайте. Тичайте с мен. Паднете и се ожулете с мен, но не ме оствяйте да тичам сама, ако наистина аз ще съм вашата пред Бога. Моля ви, никога, никога не ме удряйте, освен ако сама не съм го пожелала. Ако някога аз ударя вас, моля ви прегърнете ме. Ти, който си най-истинският, си оставил крайни белези върху душата и тялото ми. Не ме мъчи повече с лъжи. Никога, никога, никога не ме карайте да убивам заради вас. Дете.
Вярвайте ми. Аз не ви лъжа. Ако някога ви излъжа, ще разберете скоро след това от мен самата и ще се съгласите с мен, че е било по-добре за онзи миг. Затворете си очите, когато ме целувате и моля ви, целувайте ме цялата. Телата ни имат много особен ритъм, всеки път различен, но прекрасен в онези мигове. Нека слушаме телата си. Оставете ме да съм свободна и аз никога няма да оставя вас.
Знайте, че аз без вас не мога. Но знайте, не сте единствените. Аз бих могла да умра за всеки един от вас. Не ме убивайте нарочно.

Нощни...

Когато имаш много в себе си от нея
и нямаш на кого да я дадеш,
разбиваш себе си на хиляди парчета
и запалваш тиха свещ.
Когато нощите разливат бледо
своите налудни, мамещи идеи
ти ги гониш без да знаеш
истински ли са или отново
неразумно смели.
Но вървиш след всяка толкова встрастено,
и ги хващаш, както се прескачат,
все едно на сцена,
голи дъщери на мрака.
Останала сама със тях
не се страхуваш,
нахлузваш вярата в забрава
за мъка, болка, грях.
И тази свещ, която палиш
е за всичките тъги по тоя свят.
Ще излекуваш няколко във тъмното,
а по изгрев ще се раждат пак.

И по-добре

Разхождай се по мрачната утроба,
но, моля те, не ме мрази.
Две от дъщерите ти убих,
но гениален съучастник- ти си.
Размътила съм си ума
със хиляди за теб, за мен-
представи.
Избистрянето идва сутрин,
но нощем
демонични спомени и метастази.
Къде, коя и накъде...
Без теб е зле.
И по-добре.

Няма заглавие

И след всичко
ровя пак сред мъртвите звезди.
Търся неугаснала
след смърти две
и общи болести.
Прощавам всичко и
целувам двете ти ръце,
носят ме насън отново
в онези прашни светове.
Недей да плачеш, моля те.
Прегръщам те завинаги.
Мисли за мен като за зима
и Божичко,
изчакай ме на наше място,
веднъж поне,
за мъничко.

Не знам как да се казва

В някаква клетка се будиш,

ключът е захвърлен наблизо,

на листче "Прости ми, целувка"-

надраскано бързо.

Мирише на него все още

и лепкав е влюбеният въздух,

а в клетката тясно и кърваво, 

боли когато пръсти размърдаш.

Искаш да отвориш,

седиш тук отдавна,

не можеш да ходиш, да пишеш,

да целуваш си забравил.

Протягаш отслабнала, бяла ръка-

посягаш,

не стигаш, 

изтенваш,

не стигаш,

протягаш отново,

замираш...

Скърцане,

леко вратата се отваря,

чуваш стъпките, на който

в клетката те е затварял.

Влиза, взима ключето

и мрачно, насълзено, сяда.

Държи го и те гледа,

не отключва

и не ти помага.

Това се случва всеки миг

от както ти се помниш,

държи го и те гледа,

не отключва и не те изгонва.

Само седи и те гледа.

През век или два леко се навежда

и през решетката целува

врата ти, краката, корема,

обръща се и те заплюва.

Не те пуска.

Не те прегръща.

Целува те и се обръща.

Евангелие на любовта

Любовта ми към теб е всичко, което можеш да ми вземеш и всичко, което не можеш. Любовта ми към теб е всичко, което имам и нямам нищо. Любовта ми към теб е всякаква, и всичко може, и е навсякъде, и носи я вятърът, и полъх е, и чудо е, и спасение мое, и смърт моя. Любовта ми към теб се носи по ветровете, тя няма вкус, мирис няма, не се страхува тя. Разумът е чужд на нея и нож не може да я среже. Тя и в студ и в пек е все еднакво невъзможно силна, когато тялото е гладно има я, когато сито е я има. Дъжд нея не я мокри и кучешки ляй не я гони. Петли не я събуждат- тя никога не спи. Тя е будна вечно, особено нощем е будна и ходи, и чака и търси. Любовта ми към теб всичко разбира, и теб цял те познава  и знае, тя те е виждала, познала те е, усещала те е и те съдържа такъв, какъвто ходиш по брега, целуваш някъде някого, какъвто си като спиш, като си лош и бесен като си. Любовта ми е притча и мъдра е, гласът й е нежен и истински е. Любовта ми е тъжна и отчаяна е и има я, има я винаги. Любовта ми е утробна, любовта ми е вечна, не се уморява, не погрознява, не дебелее, нито да слабее, нея просто я има- такава отгледана, чакаща, ясна, спасяваща, всепрощаваща, тук е. Ти не можеш да я видиш, ти нямаш как да я пипнеш, не можеш нищо да й кажеш, но тя на теб говори.

Докато жив си и жива съм аз любовта ми е обречена да съществува всякак, но еднакво жива.

Аборт на личността

След един окапан с кръв кошмар се будиш.
И виждаш, че чаршафът ти е
като всички други-
изкаран на конвейр
и с кръвна група
като много други кръвни групи.
Не специален, не различен,
а безкрайно попиващ
една кръв,
за която ти ще
плащаш цял живот.
Виждаш печата и някакво лого,
не те и оставят да заплачеш.
В кръвта си най-самотна.
И най-обичаш.
Във кръвта.

След

Човек е сам дори и след голямото.
Жената е сама,
когато случва се това,
за което е създадена.
Сама опитва се да се завива,
и да, сама е,
а одеалото е късо, късно
и въобще не топли.
Думи, думи, думи.
А жестовете са изгонени.
Усмивката е просто зъбене,
а смехът отдавна е забравен.
На такива случки във романите им
казват голяма любов,
а е толкова банално жалко,
че се подписвам не със име.
а със името на всяка.

Развалено

Всичко което пиша- казано е.
Обичала съм като за последно- някога.
Всичко е на доизживяване.
Животът ми въздъхва
и се търкулва мързеливо
по пътеката на спомените.
Мъката ме лъхва от бивша някаква агония.
Било е. И повече никога...

Друга

Своя. Несама и друга.

Свобода и сила,

преизпълнена и луда.

Чувстото, което,

всички вие, мили мой момчета,

никога и никъде и няма как да разберете.

Аз пътувам и пътуването ще е дълго,

аз усмихвам се и нося в себе си живот,

аз сияя и съм над и под- навсякъде,

съдбата ми е луд потоп, надбягване.

Жената е велика,


вие трябва да целувате това създание.


Жената е кралица,


вие просто нежни царедворци.


Създадена, създаваща и пълна със любов,


една едничка,


виеща в изящен зов.


О, треперете и молете само погледът


на тая живинка,


и никога, никога


не се сравнявайте с жена.

Допи ми се уиски. Доплака ми се. Дописа ми се.

Това,
           което следва
ще       ме       разреже със
своите
         две
             остриета.
Това, което
                   следва
е
безмилостно
и пише ми само куплета.
То е всичко,
                   от което се страхувам,
то е
                    потта
               среднощна
                                     и нахлува.
То е смъртта
след кървавото раждане,
то е
               следродилна болка,
то е нежеланото прераждане.
То е
                 трепването
                на ръката с ножа,
то е 
               молитвата
               преди 
               да
              легнеш,
то е
               притъпяване на сетивата,
то е
                 всеки път, когато          вече        ме         погледнеш.
От тук започва
                           да тече наново
живот един недоразбран,
от тука става друго словото
и на
чувствата
се слага
параван.
От тука си оставена
                             сама
нататък,
от тук си в робство на самата теб,
от тук започва самотата
като                     единствено,                     възможно,                     като креп.
Сега ще страдаш от всички недостатъчности,
ходиш-
а след тебе диря от задъхващи се
вътрешности.
Сега ще трябва да се учиш,
като останала без майка,
сега
започва
сучене
от гръд накаква неопозната.
Сега ще те
целува                вятърът,
легло ще са ти    
                        паднали листа.
От днес ще се
любиш              
                       с пясъкът,
ще те
приспива
                   на зверовете песента.
Сега е нужно
                    много               малко,
за да
                          престане
                          да те има,
и
името ти зазвучава жалко,
красотата ти заспива.

Но сега започва нова ера
и ти усещаш с всеки връх, на всеки пръст,
че това е твоята пътека
и няма да е честно
нея да не извървиш.

Ако всичко, Боже, е в ръцете ти

Ако всичко, Господи, стои в ръцете ти,
какви са Господи ръцете ти ?
Големи ли са, стари,
или нежни и треперят ?
Тежат ли грехове еднакви
на божествения палец ?
Натежават ли от многото молитви
или зверски парят,
когато случките човешки
по тях безмилостно залазят ?
Като ги измиеш
падат ли от тях нечути
греховете още неизкупени,
или във водата само
се заглеждаш по-ясно като през пролука ?
Сърби ли от тревога
безименният пръст
и кутрето задавя ли се в сълзи
пред безобразната човешка мъст ?
Красиви ли са пръстите ти, Господи,
и като нашите на брой ли са ?
По твой образ и подобие сме,
но на теб не ти ли трябват повече ?
По тях разлива ли се нежен мъх,
в който мили молитвички се крият ?
Или са обрасли сложно, мъжки и със дух,
за да се скрият там безчинствата ?
По моята коса понякога пробягват ли
божествените пръсти,
когато любовта  е в мен,
със тях ли пращаш онези нежни тръпки ?
Къде в ръцете ти е, Господи,
моята молитва вечна ?
Кога ще я доскоснеш,
ще я чуеш и ще затупти във мен сърцето
като сърце на девствена...

Илюзии

Една към друг,един към друга-
на телата съвършената заблуда.
В извивки, кожа и туптения
записваш жестове в среднощно бдение.

Огъват се по ноти общите излюзии,
гениалността пропада, в нищото се губи.
И спасение в нощта отново търсим,
тъмното оплита пет със пет красиви пръсти.

Страхът ни изоставя, желанието напада,
и започва животинската клоунада.
И борбата е за глъдка въздух,
инстинктивно и чаршафът се превръща в хумос.

Помогни ми само да убия мисълта
за слънцето, което блъска и разделя,
удави я в танц със песента
за вечната ни кървава постеля.

Лодкарю...

Пали ме, а не ме гаси,
гори ми се със теб завинаги,
не се обръщай, тука остани.
За тебе съм създадена и винаги ти имаш ме.

Лодка съм на твоя бряг оставена да чака,
на този опустял отново плаж любовен
чакам нежния ти прилив в мрака,
от който сам си себе си изгонил.

В самотата се разлива мойта котва,
и само чайка гладна каца,
от самота сме с теб направени,
милувките на твоя изгрев чакам.

Пали ме, а не ме гаси,
гори ми се със теб завинаги,
не се обръщай, тука остани.
За тебе съм създадена и винаги ти имаш ме.

Нощем

Покланя се денят- отстъпва място на нощта.
И всичко дето е играло потъва в нещо като суета.

Кипри се всичко стане ли тъмно.
Кривят се лицата, чак до разсъмване.

Тези, които се спасяват в съня са се спасили,
другите, които скитат започват да метастазират.

Тeзи, които са мъжки започват да вият,
из тъмното бродят и жерви събират.

Тези, които са женски стават развратни,
продават си душите, губят огърлиците златни.

Тези, които са малки някак порастват,
започват да мислят за леконравите страсти.

Тези, които са стари възпяват навици- палят цигари,
объщат бутилки, които по светло са пълни със билки.

Тези, които са мъртви бавно оживяват,
прозрачно ловуват и раните палят.

Тези, които по любов някаква страдат,
започват да се мразят, стават зли и полудяват.

Само тези, които се обичат не виждат на тъмното ужаса,
леко се завиват и любовно се вслушват във думите.

Когато спреш да можеш сама

По разпилените коси
някой се разхожда.
Не скубе, не боли,
малка приказка започва.

По изморените крака
някой някъде целува,
уж нощта е празна,
а нещо се дочува.

По онемелите устни,
някой свири лунната соната,
тялото замира
в звука на красотата.

По ръба на очите
някой лекичко почиства,
болката сълзите,
полуживите чувства.

В ушите ти някой навлиза
шепне, омайва,
разказва,
речта му пронизва.

Корема ти някой погалва,
и минава от теб причинената
огранна недостатъчност,
приятно е.. каква загадъчност.

Сутринта ще се събудиш друга
ще те поиска целият живот
някой някъде не позволява
така да изтича жизненият твой сок.

Изпадане

Странно как една жена изпада,

но няма в нея нито срам,

нито унижение,

храни се от някакъв незнаен плам

и търси в грубия любим спасение.

Търси го в тъкмо онзи,

който върху нея плюе,

следва го ридаеща и гола

без в себе си да буди възмущение.

Странно как стоически удържа

на обиди и шамари,

водена от едничко сляпо чувство

и надежда на талази.

Странно как мозъка блокира

за всички други чувства

обичта единствена напира

и се бори със ръцете чужди.

Сила ли е или слабост

женското изпадане

и кара ли те забравиш

раните разкаляни?

Знай,

че тази дето 

с тебе до дъното отива

няма никога да те остави,

и дори да я забравиш

тя цял живот към теб

в полета ще лази.

Бездна-дежност

Аз познавам тая бездна

дето между мене-тебе зейна,

виждала съм тая пропаст,

вкусвала съм грозната й ярост.

Тя се разширява между нас

повод, желание и начин

не оставя

да дочуя твоя глас.

Няма мост, изглежда,

по който да се мине,

няма никаква надежда

ден след ден забравяш мойто име.

В тази пропаст плуват всичките

мечти човешки

преоблечени, накипрени

със скъсани и мръсни дрешки.

Аз започвам да чертая път

над бездната с крила или

под нея пълзешком

до тебе за да стигна утре.

Но недей от другата страна

да разрушаваш мойте мостове,

когато видиш ме, че стигам

ръката си подай ми,

изтегли ме.

Когато съм от твоята страна

ти знаеш какво искам да чуя,

кажи го наистина, кажи го сега,

после в пропастта ни

бутни ме.

И живот достоен,

нов, красив и бял

без мене започни.

Молитва

Забрави за миг за Бога..

остави това сега.

Важното е друго,

жеста- без който не мога да заспя.

Влитат се пръсти и тръгват нагоре

думи се ронят от устни,

за тебе, моя любов.

Всяка нощ като невръстни,

за тебе тръгват на лов.

Пътуват със думите,

разтреперват се пръстите

и следва

безумна, кънтяща молитва.

За това как моя избор си ти,

за това как ти си единствен.

Думите ронят се

като трохички от едничък насъщен

с мислите борят се,

да извоюват любов неприлична.

Погубвам се в тези молитви

и знам колко безкрайно са грешни.

Прошката от тебе поисквам

за всяка мисъл злобно изпречена.

Тече от мен към вселената

монолог за най-нежната обич

и знам, че с тебе се свързвам

с душата, в живота, до гроба.

Твоето голо....

Голо топло тяло

оплита се в моето,

да, физически няма го

но усещам го цялото.

Голото ти тяло 

нежно се е впило в моя ген

покорява сънища и нощи

любува се на доброволния ми плен.

Голото ти тяло 

е най-гениалната поезия,

ноти за прекрасна песен,

текстът нека да напише моето,

да пише със листа от есен.

Топло и алчно

във моето се впримчва

влива и разкъсва,

цялата ми женска същност.

Голото ти тяло 

е моят непостоянен шепот,

носещ се фатално

из дебрите на мъжката ти крепост.

Ешафод е, и бесилка,

за всяка пожелала да го има,

нож в душата и горчилка

за надеждата на всякоя любима.

Твоето голо тяло

е магия някаква,

игра на светове,

събличам бавно моето

и с твоето през вековете.

Наводнение

Подгизна всичко.
Наводни се.
Започва бавно да мухлясва.
Простирам го
на кървавия ръб на
снощната ти чаша.
Но толкова солено влажно е,
мухъл из моето мокро съзнание,
мисъл потичаща
щом я докоснеш,
капки от ревност
и никаква сложност.
Сълзим, покапваме, гъбясваме
от мисли един за друг,
а наводнението
ни залива,
и не можем да поемем дъх.
Много е мокро вече при мен.
И щипе по кожата
на водата соленият плен.
При теб изъхна ли?
Кажи как оправи нелепия теч,
за душата водопроводчик намери ли,
мой мили?
Ела със мъничка лодка

спаси ме.

...и други дреболии*

Изправям се и кашлям 

кръв по пясъчните ласки,

вдишвам вятърничеви приумици,

боря се със моментните си предрасъдаци.

Ах, къде потъна другата във мен,

и защо сега така ми липсва?

Клонът падна 

и към пропастта политнах.

Във въздуха летят

и по мене бавно се полепят,

в косата се оплитат

всичките сърдечни ритми

на онзи, който тъй обичам...

Оплитат се отдясно,

защото негово наобратно бие,

тялото му станало е тясно,

скоро сърцето ще пробие...

Задушаващо е.

Или не. Задушно.

Разликата е голяма, 

но кое от двете да се знае

не е нужно.

Нужно, наложително е

да си отлепя ръцете,

за да си проправят път,

да тръгнат пълзейки 

между ветровете

и да те погалят там,

където само те те галят.

Той тихо...

Той тихо приспиваше 

с тракане нейното бяло,

с ноти-клавиши,

букви-поезия,

заспиваше 

уморено момичешко тяло.

Напита от целувки

женска, хармонична устна,

пренаситени от погледи,

черни очи изнемогнали.

Стоплени нежно

момински невинни ръчички,

взели в безмерни количества

своите нощни, предсъновни игрички.

Крачета две тичали бързо към вкъщи,

към този, който така утолява жажди,

падали, ставали, знаели,

че със него не ги гложди.

Цяло,

от удоволствие трепкащо тяло,

заспиващо

приспивано,

конвулсивно

с поезия всяка нощ 

завивано.

Тракай,

тракай още, писателю.

С тези пръсти

довършвай й тялото,

извайвай, ваятелю...

Отнеми й чувствата и разсъдъка,

разлей по нея всичкото си,

гледай влюбващо,

изречи присъдата си...

и когато съвсем тя заспи,

напиши се,

излъжи я,

до нея легни.

Мойри

Момичето, което беше само,

вечно, 

като медальонче на врата ти

твое,

отне ти сам от себе си,

отне, пропъди и избута

от всичко тихо,

всичко свое.

Със лъжи отрови цял един 

момичешки, прекрасен

свят,

безмълвно молещ

небесата

за мъжката

ти благодат.

Безвкусно е сега, нали?

Жадно

гладно

студено

проклето

време настана,

прости.

Прости на тая,

която със чиста обич

не можа до нея да те задържи.

Прости й,

че бодеше съвестта ти с тръни,

и лекуваше с целувки болните гърди.

Къде ще скитате сега,

и тя и ти?

И кой ще търсите,

страстта ви да задоволи?

С кои очи ще гледате и двамата,

времето, в което сте били,

върни се,

върни се,

о, безумецо,

едничък само жест от тебе

и всичко може да се заличи.