Помниш ли

Ей... помниш ли ме?
Аз бях избряна някъде в небитието,
когато ти се раждаше, аз още неродена,
да бъда твоя път, любов и ето...
Бях.
Помниш ли?
Аз бях оная частица в тебе,
дето се усмихваше и смееше,
галеше небето, пишеше и можеше.
Аз съм в полета ти реенето.
Бях.
Ей...
Аз събуждах устните ти сутрин, и клепачите,
аз целувах те ужасно дълго,
докато дъховете ни станат дъх,
сърцата ни сърце,
телата ни тяло,
цяло, едно, обичащо, под одеалото.
Помниш...
Нали помниш как...
Аз бях тази, на която ти обещаваше,
която след дългия бяг от хората
ти нежно, завинаги  галеше.
Спомни си...
Че във вечността за ръка съм те хванала
и ако сега тук си я пуснал,
не е страшно, е за малко,
и дъх от моя дъх към теб се е впуснал.
Ти си.

Ножът на Леда

И тази с ножа не е мен
въпреки, че мен съдържа се във нея
тя е друга, бледна, руса, устремена,
с хапчетата, през прозорец,
някакси, от някъде,
тя, също като мене
моли за онова парченце смелост,
което плъзга острието по кожата
и не му позволява да се впие
и със удара си да премахне
всичката нечестна болка,
която през годините я пари.
И тя във тъмното,
също като мене
с неговото име на устните
и вкопчена във времето
моли Бога за само още малко сила
да за спре, да изтече от нея
онази гнилост,
останала от непонятната любов,
която залепяше сенките им на тавана
и там потеше стъкалата дъхът им
нощ, след нощ, след нощ, след....

нож...