Прашен,
от изток, бос,изгорял,
срещна я в тревата да плаче,
и тя,
самичка и цялата в кал.
Усмихна се,
подаде й мак, погледа я
и тръгна тя пак.
И вървяха- момче и момиче,
от изток на юг
към морето или след птиците
не знаеха,
но заедно
и всичките някъде се превръщаха в тук.
И вървяха,
вървяха,
вървяха
и смехът им огласяше
целият свят.
И хората се чудеха-
как така от сутринта се познават,
а толкова близки и се държат за ръце?
А тя се усмихваше и казваше:
- Ами ето така:
"Малко ли е да се стъмниш с някой,
малко ли е да заедно да потънете в мрак,
малко ли е да изпратите слънцето,
да изгреете с луната във такт"
И той до нея мърмореше:
"Да минеш с някого в тъмното,
след като цял ден сте вървели на светло".
Боже, какъв живот,
какъв прашен път
и каква хубава песен...
