За първи път в живота си не се вълнувам от настъпващото лято. И не, не защото на Цветница заваля сняг, не защото пролетта се дърпа като срамежлива невеста, а просто защото не знам къде да отида на море. Нямам план, нямам визия за лятото, нямам и трепет в долната част на стомаха.

През ноември станах майка- би трябвало да тръпна в очакване на това как ще топна крачетата на детето в гостоприемните черноморски води, вместо това се чудя дали детето няма да получи екзема и колко точно канала са се излели в тези води.

Спомените ми за красивите лилии на Смокиня, дивата гледка на Юг, магичният залез на Синеморец, веселият огън на Градина се смесват с безумния яд, че всичко това е затрито, безпощадно затрупано с грозен бетон, строителни отпадъци, миризливи отходни канали. Спокойствието, което цареше около симпатичния кемп е заменено с гнусни чалга ритми, шум, простащина и крясъци... Ланци и силикон се прескачат по пясъка. Бутат се, ръгат се и си мерят глупостта. Задушно е, не заради високите темперетури. Задушно- задушаващо е!
Миналото лято с приятеля ми зааведохме бременния ми корем до Силистар, с надеждата да останем насаме с природата и шума на вълните, но уви- бяхме посрещнати от мйекащ чичко, който ни поиска 10 лева, за да паркираме на една поляна. Във водата се чувствах като на касата на Фантастико, заобиколена от майки, татковци, баби, лели и цели фамилии, нагазили да се разхладят. А българина обича да се блъска. Да му стъпват по хавлията, главата и телесата, да му е тясно, да се заобиколен от вси страни със себеподобни, дори в усамотението си. Знам ли, може би така се чувства част от някаква несъщсетвуваща общност..?
Аромат на кебапчета се лееше из въздуха, смесваше се ловко с фолклорни ритми и се вмъкваше в импровизираните VIP шатри с пластмасови столчета, струващи само 25 лева, но обещаващи небивал комфорт. Това вероятно обяснява и опашките за тях. Някакъв следящ за реда човек ме заплаши, че ако не вържа кучето си, ще ме изгони от  плажа. От дивия, необитаем плаж... По надолу някакво самотно германче подмяташе сухоземна костенурка, вземащо я за по-особен модел топка. Защо им е на родителите му да си смущават покоя, обяснявайки, че това е застрашен вид, живо същество, в чието меню не влиза пясък.... Пласмасория, на която да положим морно тяло не липсва, но пък липсват кошчета за боклук...Но за какво са ни те, като има чудна река, в която като редки тревисти видове плуват опаковки от кроасани и чашки от кафе.

Била съм прекалено малка за да помня, но помня как един симпатичен старец идваше с каручка и още по-симпатично магаренце да ни продава градински краставици, чушки и домати до караваната ни на къмпинг Юг, а ние сядахме до него и го придружавахме с усмивка в търговската дейност. Баща ми излизаше от морето с колан, на който бяха нанизани десетки риби, носеше миди, раци и всевъзможни морски чудеса, които после майка ми готвеше. Вечер сядахме на отрупаната маса и брояхме звездите, слушахме щурците и се наслаждавахме на сливането си с вселената. Думата е хармония. Да, такова беше. 

Спомен за едно безгрижно детство, в което сам си господар на времето и пространството, макар и шест годишен. Защото сутрин ми обуваха едни плувки и ме пускаха да правя каквото намеря за добре из кралството, наречено Юг. Събирахме се цяла тумба щастливи деца и се шлаехме по вятъра. 

После тръгнах сама. Едва 16-годишна бях пусната да кръстосвам надлъж и нашир морските земи и това не беше нито опасно, нито безумно, беше красиво приключение. Всяко лято чакахме със затаен дъх, всяко лято беше малка лудост, свобода от плът и кръв, глътка въздух, която ни топлеше през студените зимни вечери и туряше оная самоуверена усмивка на детските ни лица. Малки мореплаватели. Откриватели. Почернели диви приключенци. 

Сега премиерът ни подканя от трибуната на народното събрание да "си останат на наще' туристически или въобще да прекарат отпуските си в Бълагрия..."Защо бе, Бойче? Къде?

На кое отгоре? Аз искам природа, не бетон, не пренаселени плажове с екзотични плейметки, не можещи да съберат две и две. Искам вкусна храна и приятелско отношение, искам всичко онова, което прави почивката почивка и нищо повече.

Но докато поредната мутра си купува плаж и море, а последните красиви плажове биват изкопавани и застроявани тази почивка е мираж. Утопия. За това... Arrivederci, Черно море!
И прощавай!
Пиша това без да имам решение. Без да имам дори предложение. Пиша това, защото страдам. Като много други звена в родината и на това му трябва чудо. Чудо, което да спаси природата от бързата, но сигурна и мъчителна смърт, заради нечия алчност и безхаберие.