Развалено

Всичко което пиша- казано е.
Обичала съм като за последно- някога.
Всичко е на доизживяване.
Животът ми въздъхва
и се търкулва мързеливо
по пътеката на спомените.
Мъката ме лъхва от бивша някаква агония.
Било е. И повече никога...

Друга

Своя. Несама и друга.

Свобода и сила,

преизпълнена и луда.

Чувстото, което,

всички вие, мили мой момчета,

никога и никъде и няма как да разберете.

Аз пътувам и пътуването ще е дълго,

аз усмихвам се и нося в себе си живот,

аз сияя и съм над и под- навсякъде,

съдбата ми е луд потоп, надбягване.

Жената е велика,


вие трябва да целувате това създание.


Жената е кралица,


вие просто нежни царедворци.


Създадена, създаваща и пълна със любов,


една едничка,


виеща в изящен зов.


О, треперете и молете само погледът


на тая живинка,


и никога, никога


не се сравнявайте с жена.

Допи ми се уиски. Доплака ми се. Дописа ми се.

Това,
           което следва
ще       ме       разреже със
своите
         две
             остриета.
Това, което
                   следва
е
безмилостно
и пише ми само куплета.
То е всичко,
                   от което се страхувам,
то е
                    потта
               среднощна
                                     и нахлува.
То е смъртта
след кървавото раждане,
то е
               следродилна болка,
то е нежеланото прераждане.
То е
                 трепването
                на ръката с ножа,
то е 
               молитвата
               преди 
               да
              легнеш,
то е
               притъпяване на сетивата,
то е
                 всеки път, когато          вече        ме         погледнеш.
От тук започва
                           да тече наново
живот един недоразбран,
от тука става друго словото
и на
чувствата
се слага
параван.
От тука си оставена
                             сама
нататък,
от тук си в робство на самата теб,
от тук започва самотата
като                     единствено,                     възможно,                     като креп.
Сега ще страдаш от всички недостатъчности,
ходиш-
а след тебе диря от задъхващи се
вътрешности.
Сега ще трябва да се учиш,
като останала без майка,
сега
започва
сучене
от гръд накаква неопозната.
Сега ще те
целува                вятърът,
легло ще са ти    
                        паднали листа.
От днес ще се
любиш              
                       с пясъкът,
ще те
приспива
                   на зверовете песента.
Сега е нужно
                    много               малко,
за да
                          престане
                          да те има,
и
името ти зазвучава жалко,
красотата ти заспива.

Но сега започва нова ера
и ти усещаш с всеки връх, на всеки пръст,
че това е твоята пътека
и няма да е честно
нея да не извървиш.

Ако всичко, Боже, е в ръцете ти

Ако всичко, Господи, стои в ръцете ти,
какви са Господи ръцете ти ?
Големи ли са, стари,
или нежни и треперят ?
Тежат ли грехове еднакви
на божествения палец ?
Натежават ли от многото молитви
или зверски парят,
когато случките човешки
по тях безмилостно залазят ?
Като ги измиеш
падат ли от тях нечути
греховете още неизкупени,
или във водата само
се заглеждаш по-ясно като през пролука ?
Сърби ли от тревога
безименният пръст
и кутрето задавя ли се в сълзи
пред безобразната човешка мъст ?
Красиви ли са пръстите ти, Господи,
и като нашите на брой ли са ?
По твой образ и подобие сме,
но на теб не ти ли трябват повече ?
По тях разлива ли се нежен мъх,
в който мили молитвички се крият ?
Или са обрасли сложно, мъжки и със дух,
за да се скрият там безчинствата ?
По моята коса понякога пробягват ли
божествените пръсти,
когато любовта  е в мен,
със тях ли пращаш онези нежни тръпки ?
Къде в ръцете ти е, Господи,
моята молитва вечна ?
Кога ще я доскоснеш,
ще я чуеш и ще затупти във мен сърцето
като сърце на девствена...