Илюзии

Една към друг,един към друга-
на телата съвършената заблуда.
В извивки, кожа и туптения
записваш жестове в среднощно бдение.

Огъват се по ноти общите излюзии,
гениалността пропада, в нищото се губи.
И спасение в нощта отново търсим,
тъмното оплита пет със пет красиви пръсти.

Страхът ни изоставя, желанието напада,
и започва животинската клоунада.
И борбата е за глъдка въздух,
инстинктивно и чаршафът се превръща в хумос.

Помогни ми само да убия мисълта
за слънцето, което блъска и разделя,
удави я в танц със песента
за вечната ни кървава постеля.

Лодкарю...

Пали ме, а не ме гаси,
гори ми се със теб завинаги,
не се обръщай, тука остани.
За тебе съм създадена и винаги ти имаш ме.

Лодка съм на твоя бряг оставена да чака,
на този опустял отново плаж любовен
чакам нежния ти прилив в мрака,
от който сам си себе си изгонил.

В самотата се разлива мойта котва,
и само чайка гладна каца,
от самота сме с теб направени,
милувките на твоя изгрев чакам.

Пали ме, а не ме гаси,
гори ми се със теб завинаги,
не се обръщай, тука остани.
За тебе съм създадена и винаги ти имаш ме.

Нощем

Покланя се денят- отстъпва място на нощта.
И всичко дето е играло потъва в нещо като суета.

Кипри се всичко стане ли тъмно.
Кривят се лицата, чак до разсъмване.

Тези, които се спасяват в съня са се спасили,
другите, които скитат започват да метастазират.

Тeзи, които са мъжки започват да вият,
из тъмното бродят и жерви събират.

Тези, които са женски стават развратни,
продават си душите, губят огърлиците златни.

Тези, които са малки някак порастват,
започват да мислят за леконравите страсти.

Тези, които са стари възпяват навици- палят цигари,
объщат бутилки, които по светло са пълни със билки.

Тези, които са мъртви бавно оживяват,
прозрачно ловуват и раните палят.

Тези, които по любов някаква страдат,
започват да се мразят, стават зли и полудяват.

Само тези, които се обичат не виждат на тъмното ужаса,
леко се завиват и любовно се вслушват във думите.

Когато спреш да можеш сама

По разпилените коси
някой се разхожда.
Не скубе, не боли,
малка приказка започва.

По изморените крака
някой някъде целува,
уж нощта е празна,
а нещо се дочува.

По онемелите устни,
някой свири лунната соната,
тялото замира
в звука на красотата.

По ръба на очите
някой лекичко почиства,
болката сълзите,
полуживите чувства.

В ушите ти някой навлиза
шепне, омайва,
разказва,
речта му пронизва.

Корема ти някой погалва,
и минава от теб причинената
огранна недостатъчност,
приятно е.. каква загадъчност.

Сутринта ще се събудиш друга
ще те поиска целият живот
някой някъде не позволява
така да изтича жизненият твой сок.

Изпадане

Странно как една жена изпада,

но няма в нея нито срам,

нито унижение,

храни се от някакъв незнаен плам

и търси в грубия любим спасение.

Търси го в тъкмо онзи,

който върху нея плюе,

следва го ридаеща и гола

без в себе си да буди възмущение.

Странно как стоически удържа

на обиди и шамари,

водена от едничко сляпо чувство

и надежда на талази.

Странно как мозъка блокира

за всички други чувства

обичта единствена напира

и се бори със ръцете чужди.

Сила ли е или слабост

женското изпадане

и кара ли те забравиш

раните разкаляни?

Знай,

че тази дето 

с тебе до дъното отива

няма никога да те остави,

и дори да я забравиш

тя цял живот към теб

в полета ще лази.

Бездна-дежност

Аз познавам тая бездна

дето между мене-тебе зейна,

виждала съм тая пропаст,

вкусвала съм грозната й ярост.

Тя се разширява между нас

повод, желание и начин

не оставя

да дочуя твоя глас.

Няма мост, изглежда,

по който да се мине,

няма никаква надежда

ден след ден забравяш мойто име.

В тази пропаст плуват всичките

мечти човешки

преоблечени, накипрени

със скъсани и мръсни дрешки.

Аз започвам да чертая път

над бездната с крила или

под нея пълзешком

до тебе за да стигна утре.

Но недей от другата страна

да разрушаваш мойте мостове,

когато видиш ме, че стигам

ръката си подай ми,

изтегли ме.

Когато съм от твоята страна

ти знаеш какво искам да чуя,

кажи го наистина, кажи го сега,

после в пропастта ни

бутни ме.

И живот достоен,

нов, красив и бял

без мене започни.

Молитва

Забрави за миг за Бога..

остави това сега.

Важното е друго,

жеста- без който не мога да заспя.

Влитат се пръсти и тръгват нагоре

думи се ронят от устни,

за тебе, моя любов.

Всяка нощ като невръстни,

за тебе тръгват на лов.

Пътуват със думите,

разтреперват се пръстите

и следва

безумна, кънтяща молитва.

За това как моя избор си ти,

за това как ти си единствен.

Думите ронят се

като трохички от едничък насъщен

с мислите борят се,

да извоюват любов неприлична.

Погубвам се в тези молитви

и знам колко безкрайно са грешни.

Прошката от тебе поисквам

за всяка мисъл злобно изпречена.

Тече от мен към вселената

монолог за най-нежната обич

и знам, че с тебе се свързвам

с душата, в живота, до гроба.

Твоето голо....

Голо топло тяло

оплита се в моето,

да, физически няма го

но усещам го цялото.

Голото ти тяло 

нежно се е впило в моя ген

покорява сънища и нощи

любува се на доброволния ми плен.

Голото ти тяло 

е най-гениалната поезия,

ноти за прекрасна песен,

текстът нека да напише моето,

да пише със листа от есен.

Топло и алчно

във моето се впримчва

влива и разкъсва,

цялата ми женска същност.

Голото ти тяло 

е моят непостоянен шепот,

носещ се фатално

из дебрите на мъжката ти крепост.

Ешафод е, и бесилка,

за всяка пожелала да го има,

нож в душата и горчилка

за надеждата на всякоя любима.

Твоето голо тяло

е магия някаква,

игра на светове,

събличам бавно моето

и с твоето през вековете.