Изправям се и кашлям
кръв по пясъчните ласки,
вдишвам вятърничеви приумици,
боря се със моментните си предрасъдаци.
Ах, къде потъна другата във мен,
и защо сега така ми липсва?
Клонът падна
и към пропастта политнах.
Във въздуха летят
и по мене бавно се полепят,
в косата се оплитат
всичките сърдечни ритми
на онзи, който тъй обичам...
Оплитат се отдясно,
защото негово наобратно бие,
тялото му станало е тясно,
скоро сърцето ще пробие...
Задушаващо е.
Или не. Задушно.
Разликата е голяма,
но кое от двете да се знае
не е нужно.
Нужно, наложително е
да си отлепя ръцете,
за да си проправят път,
да тръгнат пълзейки
между ветровете
и да те погалят там,
където само те те галят.
Няма коментари:
Публикуване на коментар