Той тихо...

Той тихо приспиваше 

с тракане нейното бяло,

с ноти-клавиши,

букви-поезия,

заспиваше 

уморено момичешко тяло.

Напита от целувки

женска, хармонична устна,

пренаситени от погледи,

черни очи изнемогнали.

Стоплени нежно

момински невинни ръчички,

взели в безмерни количества

своите нощни, предсъновни игрички.

Крачета две тичали бързо към вкъщи,

към този, който така утолява жажди,

падали, ставали, знаели,

че със него не ги гложди.

Цяло,

от удоволствие трепкащо тяло,

заспиващо

приспивано,

конвулсивно

с поезия всяка нощ 

завивано.

Тракай,

тракай още, писателю.

С тези пръсти

довършвай й тялото,

извайвай, ваятелю...

Отнеми й чувствата и разсъдъка,

разлей по нея всичкото си,

гледай влюбващо,

изречи присъдата си...

и когато съвсем тя заспи,

напиши се,

излъжи я,

до нея легни.