Не знам как да се казва

В някаква клетка се будиш,

ключът е захвърлен наблизо,

на листче "Прости ми, целувка"-

надраскано бързо.

Мирише на него все още

и лепкав е влюбеният въздух,

а в клетката тясно и кърваво, 

боли когато пръсти размърдаш.

Искаш да отвориш,

седиш тук отдавна,

не можеш да ходиш, да пишеш,

да целуваш си забравил.

Протягаш отслабнала, бяла ръка-

посягаш,

не стигаш, 

изтенваш,

не стигаш,

протягаш отново,

замираш...

Скърцане,

леко вратата се отваря,

чуваш стъпките, на който

в клетката те е затварял.

Влиза, взима ключето

и мрачно, насълзено, сяда.

Държи го и те гледа,

не отключва

и не ти помага.

Това се случва всеки миг

от както ти се помниш,

държи го и те гледа,

не отключва и не те изгонва.

Само седи и те гледа.

През век или два леко се навежда

и през решетката целува

врата ти, краката, корема,

обръща се и те заплюва.

Не те пуска.

Не те прегръща.

Целува те и се обръща.

Евангелие на любовта

Любовта ми към теб е всичко, което можеш да ми вземеш и всичко, което не можеш. Любовта ми към теб е всичко, което имам и нямам нищо. Любовта ми към теб е всякаква, и всичко може, и е навсякъде, и носи я вятърът, и полъх е, и чудо е, и спасение мое, и смърт моя. Любовта ми към теб се носи по ветровете, тя няма вкус, мирис няма, не се страхува тя. Разумът е чужд на нея и нож не може да я среже. Тя и в студ и в пек е все еднакво невъзможно силна, когато тялото е гладно има я, когато сито е я има. Дъжд нея не я мокри и кучешки ляй не я гони. Петли не я събуждат- тя никога не спи. Тя е будна вечно, особено нощем е будна и ходи, и чака и търси. Любовта ми към теб всичко разбира, и теб цял те познава  и знае, тя те е виждала, познала те е, усещала те е и те съдържа такъв, какъвто ходиш по брега, целуваш някъде някого, какъвто си като спиш, като си лош и бесен като си. Любовта ми е притча и мъдра е, гласът й е нежен и истински е. Любовта ми е тъжна и отчаяна е и има я, има я винаги. Любовта ми е утробна, любовта ми е вечна, не се уморява, не погрознява, не дебелее, нито да слабее, нея просто я има- такава отгледана, чакаща, ясна, спасяваща, всепрощаваща, тук е. Ти не можеш да я видиш, ти нямаш как да я пипнеш, не можеш нищо да й кажеш, но тя на теб говори.

Докато жив си и жива съм аз любовта ми е обречена да съществува всякак, но еднакво жива.

Аборт на личността

След един окапан с кръв кошмар се будиш.
И виждаш, че чаршафът ти е
като всички други-
изкаран на конвейр
и с кръвна група
като много други кръвни групи.
Не специален, не различен,
а безкрайно попиващ
една кръв,
за която ти ще
плащаш цял живот.
Виждаш печата и някакво лого,
не те и оставят да заплачеш.
В кръвта си най-самотна.
И най-обичаш.
Във кръвта.

След

Човек е сам дори и след голямото.
Жената е сама,
когато случва се това,
за което е създадена.
Сама опитва се да се завива,
и да, сама е,
а одеалото е късо, късно
и въобще не топли.
Думи, думи, думи.
А жестовете са изгонени.
Усмивката е просто зъбене,
а смехът отдавна е забравен.
На такива случки във романите им
казват голяма любов,
а е толкова банално жалко,
че се подписвам не със име.
а със името на всяка.