Излизайки от театъра, цялата омазала красивото си лице с грим, разтечен от сълзи по Разколников, Хемон, Хамлет или все едно.. изпълзя през задния вход с маскираното си лице като на виетнамски войник и жадно впи устни в цигарата. "Сама, най-после сама..." Помисли и надигна бяло- винената бутилка. И ето. Той! Толкова нощно тъмен, толкова висок, толкова загледан в нея... (в коя нея, впрочем?). Но там.
-Здравей, аз... мисля да се прибирам, утре....
- Не, сега аз те взимам с мен.
Толкова мечтаеше тя за този почти рицарски подход. Ах, колко в хубаво някой да ти заповяда! Не да те попита, не дори да ти предложи, а да ти каже какво да правиш с женствеността си тази вечер.
И естествено, понеже беше привлечена, тя извади нож и вилица и най- безцеремонно закуси с така необходимата в подобна ситуация женска мистерия. Започна с тайнствеността, погълна гладно неизвестността, отпи от романтиката и облиза пръстите си след недостъпността- тя беше вече негова. След това изречение, след това представление, за тази нощ, за две години, за цял живот, ако пожелае. И не защото беше влюбена, а просто защото ето такъв един чакаше- мътен, нагъл, решителен.
Усмивка и нищо повече.
Тръгнаха. Тя се любуваше на съотношението между височините им и се чувстваше като в гнездо. Не ходеше. Не стъпваше, а някак, макар и несигурно пърхаше. Обиколиха няколко бара и разбира се тя веднага предизвика две кратки, но блестящи сбивания. На третия започна да се кара с охраната- неук, набит, грозноват, но много наясно с нещата примат- тези най-много я вбесяваха. А той просто дойде и каза " Клаудия, хайде да тръгваме", вдигна я като чувал (но секси чувал!) на рамото си и потъна така натоварен, физически и душевно, в мъгла. Добре, нямаше, но би било хубаво.
Тук вече тя буквално еволюираше. Явно тези още ги имаше, които могат някак да управляват неадекватен ракетен снаряд като нея. И тя беше щастлива. Не влюбена, но щастлива. Преизпълнена от някаква идея. Всичко нататък беше зелени сатени, пръст, дъжд, пух, прах и малките, виновни за всичко, винаги и навсякъде, чашки. И някаква целувка, връхлетяла устните й като бомба над Херушима. Някаква такава без кой знае какви чувства, но проверяваща, някак по-силна от нея и изискваща. Какво, как, нея ли? "Къде? Не. По-добре да си лягам..."
След третото заповедно изречение обаче коленете й бяха по-меки от леглото на подземния при Достоевски и тя просто тръгна.
А защо се свлече в тези красиви дълги ръце? Защо се остави на този мимолетен романс? Защо е такава? Защо никога не ги оставя да се изморят? Да потичат малко като лъвът тича след антилопата и едва тогава жадно да се нахранят? Защо им даваше да ядат, след като не бяха гладни? След като храната не беше нужда, а каприз? Защо даваше да късат и ядат парчета от тялото й както се яде хайвер, а не като парченце хляб, преди фаталната гладна смърт? Все едно....
Следващият път.
Следващият път, след следващото представление, облечена в следващата рокля. Всичко е Грейт гиг ин дъ скай. Всичко, което трябваше да й се случи в любовта. Всичко, за което мечтаеше и което я държеше вързана на синджир някъде в миналото, в някаква прашна, винена или пък изцапана с кръв поетична нощ. Веднъж в живота, веднъж в света й. Няма как да стане твоят Грейт гиг ин дъ скай така, бейби. Сега това е мизерен чалга текст. Сега това е кварталната кръчма на леля ти Ивана. А ти искаш призми с дъги...
Чакай още. моето момиче. И следващия път закуси с личното си пространство. Пред него.
