И няма...

...и няма да целувам никой друг,
защото целувка без любов е престъпление
и няма да сънувам друг,
защото друг в съня
губене на време е...
И ако трябва няма да заспивам,
защото будна под клепачите ми той живее
и любовта за него само ще отглеждам,
във всеки миг, по всяко време.
Никой друг не може
въздухът във стаята така
изящно да премества,
очи, душа и мисъл
превзема хищно и владее нежно.
Един е!
За всеки човек е един,
казват, еш.
И когато го намериш,
ти се струва, че без него ще умреш.
Той не е сън,
нищо, че бълнувам го отдавна.
И събуждам се след него
потна
разболяна
жадна
той е този,
който всяка сутрин вдишвам,
а аз съм тази,
под чийто букви той
издиша.

À bout de souffle

В лунните пътеки на косата си
оплитам се сама, докато чакам те


оплитам всякакви неща изобщо
докато намериш нещо в мене с тебе общо


и в на вятъра необуздания порив,
и както той тихичко в ухото ми дърдори,


аз ставам лека и почти съм влюбена,
ставам смотана, и малка, и загубена,


и толкова чаровно докато се разплитам
себе си и теб във мен още по- навътре
във косата си заплитам,


и започвам с рими за любов да си играя
като дете във пясъчника, като в рая,


филмът става цветен, става наш
и с продължение
(черно бялото оставям го за друго време)


и не мога дъх да си поема,
ту се изчервявам, ту съм бледа,


имам порив да потичам,
после сядам и искам единствено да те обичам...


Колко див си, колко жив като натам си тръгнал!
Когато себе си в любов си завърнал!


Сега е време само да се гледаме,
да мълчим и да усещаме,
да не ни интересува времето,
и извън- любовното живеене...
Сега можем да се разхождаме във дъжд, да не настиваме,
сега можем каквото си поискаме да имаме...
Това „сега“ е цяла вечност,
това са всичките метафори за нежност,
това на мен ми е любимо,
това сме ние с теб във рима.

Първото стихотворение за теб

Мисля си за него,
кацнала на едно жълто паве.
Мисля си за него,
въздухът се преобръща,
и павето се превръща във море.
( Ей така... от мисъл само... на море! )
Мислите за него са блажено затъване
в безгрижните пясъци,
летните ритми на влюбени чайки,
южно политане,
макар и за кратко.
Той е някаква картина на Гог,
или друг, но по-скоро Гог,
запечатал щастието на слънчогледите,
радостта на детето, дето ближе сладолед,
полетът на самолетите,
във водата от високото- скок.
Той е всичко, което не е
студено,
и тъмно,
и мрачно,
и влажно,
той обитава мястото, на което
ти си дърво, а той слънце,
и се забавлявате следобедно
с измисляне на "шарена сянка".
И още много неща и метафори за "Dolce Vitta"
е той.
А "ти" през него
ще се пръснеш от....

През юли (Заради него и Луната)

Изпотени,
мокри,
капещи направо
нощни, юлски часове,
тела,
увиващи се,
скърцащи
едно до друго,
думи, думи, думи
и от целувките-
море.
Сред потта
и през нея
да се влюбиш,
нима е трудно?
Във нея.
за малко,
но истински,
плътно?
Лятото ли
оставя този вкус в устата
и те кара да объркваш
всеки поглед със любов?
Ти ли си наистина
или е юли
подъл и суров?
И добре, че всяка
нощ една жена изгрява
все в тоалети покрай жълтото,
седи и кротко наблюдава
нависоко, в тъмното.
Понякога слаба, понякога по-кръгла,
но все там и ужасно красива,
дори когато е кървава.
В нея се влюбвам не само през юли,
а винаги,
при нея ако можех да тръгна,
щеше да е завинаги.

След птиците

Прашен,
от изток, бос,изгорял,
срещна я в тревата да плаче,
и тя,
самичка и цялата в кал.
Усмихна се,
подаде й мак, погледа я
и тръгна тя пак.
И вървяха- момче и момиче,
от изток на юг
към морето или след птиците
не знаеха,
но заедно
и всичките някъде се превръщаха в тук.
И вървяха,
вървяха,
вървяха
и смехът им огласяше
целият свят.
И хората се чудеха-
как така от сутринта се познават,
а толкова близки и се държат за ръце?
А тя се усмихваше и казваше:
- Ами ето така:

"Малко ли е да се стъмниш с някой,

малко ли е да заедно да потънете в мрак,

малко ли е да изпратите слънцето,
да изгреете с луната във такт"

И той до нея мърмореше:

"Да минеш с някого в тъмното,
след като цял ден сте вървели на светло".
Боже, какъв живот,
какъв прашен път
и каква хубава песен...

Сънено за моята мила Гешева

В едно такова утро, мила моя,
ти вървиш умерено натам.
И пръстите ти сънено се хлъзгат,
по срамуващата се от тях роса,
и между съня на птиците
примигването на цветята,
мислите за дните ти
и имената на децата...
бъдещи
копнежи
в теб запалва
цялата без теб живееща дъга
и ти частица само в цялото,
давеща се във роса,
ще се усмихнеш нежно,
както само ти си нежна,
и ще се слееш с вечното,
за да узнаеш,
че пътят ти
до тук, от млечното,
е този, на който си сега.

Югозападно от млечния път

Като пръчка канела, като звук. Като, че ли Той можеше да изкара звук от всичко, от стръкчето трева, русия Си кичур, от нощта, от Нея... Ритъм бяха движенията Му, всичките, ритъм ставаше и Тя до него, мелодия, валс, разходка в ¾ по паветата, миг пасо добле, после жест като сякаш свири на цигулка и пак, толкова чаровен бе този техен марш. Той изплува от някъде си, някак си, или пък долетя, или пък допълзя и започна да дирижира нощта, сякаш само за да Я забавлява. Сякаш на игра. Сякаш четиресетгодишното Му тяло беше тяло на малко момче, което сега открива света. Така разрязваше Той нежно Нейния свят, мятайки парчета от своя.
Тя пък не мигаше. Опитваше се да не затвяря очи, не искаше, за да не изпусне нито частица от тази гмурнала се в нощта мъжка душа. Очите Й вече сълзяха от усилието да ги държи отворени, но ги държеше. Нейният град се превръщаше пред Нея в Негово поле за творене, Той водеше, Той знаеше. И толкова мъжки миришеше Той. Толкова различно.
Такава една беше тази случка за Нея, неописуема, необяснима, чието докосване Тя щеше да помни докато е жива и да я разказва на внучките Си с онази, двайсет годишна усмивка....

                                                      . . .


А сутринта се събуди гола в някакво ужасно меко легло, потънала, завита в снощна любов, с разбъркани от желания коси... и сама. И това сега имаше горчив, метален вкус, беше обидно и нечестно. Краят бе настъпил в сънят Й, краят на срещата на срещите, като мъртва бе го изпуснала в съня си. Дали Я беше целунал? Дали беше шепнал неща в ухото Й? Дали беше обещал, помолил или попитал нещо?
Той все още лепкаше по безмълвното Й тяло, усещаше ароматът Му, присъствието Му по коленете Си, по бедрата, по пръстите сякаш се бяха залепили Неговите, но куфарът го нямаше.
Сама в хотел е кошмар. Сама в хотел е наказание. Срутване. Падане на девствено тяло от рая, тупващо като тяло на блудница в ада.
Ядосана, бясна дори, сънена, и разчекната между реалността и съня, Тя бавно отпи от снощното уиски, скрило се под възглавницата Й. Напипа роклята Си, изхвърли бельото в кофата и такава заслиза по стълбите на хотела.
Стигна до рецепцията и хвърли ключа на момчето, което някак странно Й се усмихваше.
-Вие ли сте...?
-Да. Аз. Защо?
-Това е за вас.
Пиколото подаде в ръцете Й кошница с несъщестуващи до този миг на света цветя, цветове, пепрудени крила и опитомени звезди.
Всичко се изпари. Ядът, тъгата,  металният вкус стана небесен, прозрачно- облачен, дъждовен.
...Ето ти нещо за дишане...

The great gig in the sky

И защото беше такава. И защото правеше това всеки път. И защото другото беше неистинно, измислено, фалшиво, конторлирано. Но все пак...
Излизайки от театъра, цялата омазала красивото си лице с грим, разтечен от сълзи по Разколников, Хемон, Хамлет или все едно.. изпълзя през задния вход с маскираното си лице като на виетнамски войник  и жадно впи устни в цигарата. "Сама, най-после сама..." Помисли и  надигна бяло- винената бутилка. И ето. Той! Толкова нощно тъмен, толкова висок, толкова загледан в нея... (в коя нея, впрочем?). Но там.
-Здравей, аз... мисля да се прибирам, утре....
- Не, сега аз те взимам с мен.
Толкова мечтаеше тя за този почти рицарски подход. Ах, колко в хубаво някой да ти заповяда! Не да те попита, не дори да ти предложи, а да ти каже какво да правиш с женствеността си тази вечер.
И естествено, понеже беше привлечена, тя извади нож и вилица и най- безцеремонно закуси с така необходимата в подобна ситуация женска мистерия. Започна с тайнствеността, погълна гладно неизвестността, отпи от романтиката и облиза пръстите си след недостъпността- тя беше вече негова. След това изречение, след това представление, за тази нощ, за две години, за цял живот, ако пожелае. И не защото беше влюбена, а просто защото ето такъв един чакаше- мътен, нагъл, решителен.
Усмивка и нищо повече.
Тръгнаха. Тя се любуваше на съотношението между височините им и се чувстваше като в гнездо. Не ходеше. Не стъпваше, а някак, макар и несигурно пърхаше. Обиколиха няколко бара и разбира се тя веднага предизвика две кратки, но блестящи сбивания. На третия започна да се кара с охраната- неук, набит, грозноват, но много наясно с нещата примат- тези най-много я вбесяваха. А той просто дойде и каза " Клаудия, хайде да тръгваме", вдигна я като чувал (но секси чувал!) на рамото си и потъна така натоварен, физически и душевно, в мъгла. Добре, нямаше, но би било хубаво.
Тук вече тя буквално еволюираше. Явно тези още ги имаше, които могат някак да управляват неадекватен ракетен снаряд като нея. И тя беше щастлива. Не влюбена, но щастлива. Преизпълнена от някаква идея. Всичко нататък беше зелени сатени, пръст, дъжд, пух, прах и малките, виновни за всичко, винаги и навсякъде, чашки. И някаква целувка, връхлетяла устните й като бомба над Херушима. Някаква такава без кой знае какви чувства, но проверяваща, някак по-силна от нея и изискваща. Какво, как, нея ли? "Къде? Не. По-добре да си лягам..."
След третото заповедно изречение обаче коленете й бяха по-меки от леглото на подземния при Достоевски и тя просто тръгна.
А защо се свлече в тези красиви дълги ръце? Защо се остави на този мимолетен романс? Защо е такава? Защо никога не ги оставя да се изморят? Да потичат малко като лъвът тича след антилопата и едва тогава жадно да се нахранят? Защо им даваше да ядат, след като не бяха гладни? След като храната не беше нужда, а каприз? Защо даваше да късат и ядат парчета от тялото й както се яде хайвер, а не като парченце хляб, преди фаталната гладна смърт? Все едно....
Следващият път.
Следващият път, след следващото представление, облечена в следващата рокля. Всичко е Грейт гиг ин дъ скай. Всичко, което трябваше да й се случи в любовта. Всичко, за което мечтаеше и което я държеше вързана на синджир някъде в миналото, в някаква прашна, винена или пък изцапана с кръв поетична нощ. Веднъж в живота, веднъж в света й. Няма как да стане твоят Грейт гиг ин дъ скай така, бейби. Сега това е мизерен чалга текст. Сега това е кварталната кръчма на леля ти Ивана. А ти искаш призми с дъги...
Чакай още. моето момиче. И следващия път закуси с личното си пространство. Пред него.

Тогава

Тогава, както се целувахме,

мисълта ти пролази по гръбнака ми

и полетя надругаде.

Тогава, както се целувахме,

липсата на твоята мисъл

събуди в мен лъжа и засънувахме.

И сънувахме, повече аз,

но достатъчно ти,

един безкраен кошмар

от кръв и подземни реки.

Мисълта ти като гущер се плъзна

по моята длан,

и полетя към друга,

към другаде,

към глас,

за целувка подканящ,

но не моят.

Не аз.

А ти преди да я пуснеш

към другото,

тук със мен се целуваше.

И сега ако отворя очи

знам, помня,

че още се целувам със ти.

И тази будно- сънувана целувка,

останала без твоята мисъл

гасне във тъмното,

вече лишена от смисъл.

Във въздуха

Моята длан,
вижда се,
е правена за твоята буза.

А твоята пространството разсича.

Безжалостно.

И докато аз се губя във жестове,
ти ми говориш за
любовта.

С жестове.

Но толкова оплиташ се,
и аз толкова във жеста ти се давя,
че спирам да слушам, не мога, не зная,
чудя се само как да изпълзя
между пръстите ти,
да не ме затиснат,
да не ми вземат дъха,
рисувайки думи със въздух.

Ако пространството можеше,
щеше да вика
от красива болка измъчвано,
пръстите ти- ножове,
режат и бодат го.

А аз- свидетел на битката,
плувам в абстракцията на
изреченията ти,
но те, пред жестовете се
смаляват, губят се
и някак си
неизречени още
пропадат.

248, а може би 224

Стихове за стаи,
за номерата им в хотели
за как се гонели за пръв път
между чаршафите
той и тя,
един и друга като полудели.
За как той
поканил я да я прегърне
в 248
и влязъл в нея без да я попита,
а после влюбил се е като болен.
За как разливали се в тъмното
и денят от любовта им
не смеел да припари.
И как не пиели,
не се и хранели,
един от друг,
от любов изваяни.
За как в сливането си
забравили дори и да говорят,
и гледали се като невменяеми,
поетът и музата му
в еротичното въстание.
Той я чакал всеки път
в различна стая,
и стрелките мъчели го,
докато не се превърнел
циферблата в стая.
Точно преди да го затисне
влизало момичето във стаята,
и се връщали в средновековието
поетът и музата му
заедно.

Ти

Здравей.
Кой си?
От далеч ли идваш с този
болен от тревога поглед?
Кръв засъхнала по лявата ти буза,
дълго ли вятърът те гонеше?
Не мога да видя очите ти,
толкова буйно е растяла косата ти,
но усещам през кичури погледът,
измъчен е,
изкълчени краката ти.
Дрезгав си.
И не гласът, а ти целият.
Залепваш.
По мене още преди името
си да прошепнеш.
Попиваш във кожата ми
като дъждът, който те е мокрил.
Избърши се с косите ми,
седни да се стоплиш.
След разговорът,
в който странно задимяхме,
аз не зная как да те наричам.
Изхабено е "любими",
от многото женски устици,
а "любов моя", заради нещо минало,
пробожда ме като с карфици.
Никоя дума не е достатъчна,
нищо, което го има не си.
Трябва ми нова,
трябва ми още,
трябваш ми Ти.
Ти.
Аз станах аз,
защото ти беше тогава ти.
Ти за мен ще си ти,
ти си, нали...?

War

Сред кошмарът на топовните гърмежи,
той и тя- война.
Тя с целувка го спасява,
и сълзи потичат,
сливат се с кръвта.
Тя е тук, дошла е,
и както знаем, тя е несама.
А синът утробата разкъсва
с вик, че "Татко ми е на война".
Куршумите за нея
се превръщат в птици,
тя полита сред
прегракналите железа.
Тя е образът на всички,
тя е бременната на войник жена.

Вода

Течи вода,
измий от мене всичко,
и лъжата, и скръбта,
и копнежите ми по различното.
Измий от мене лудостта,
нека потече по тялото ми,
като черна, плъзгаща ръка,
както на дяволът е черно наметалото.
Измий и споменът за него,
нека да го няма,
да остане призрачна мъгла,
да е прашинка само в цялото.
Нека да съм мокра,
солена и свободна,
стихиите ти да ме насъскват
към любовта и нежното.
Потечи по мене цялата,
удави ме в бистра чистота и пламенност.
Удави ме в истина,
прокарай през живота път,
нека да е мокро,
в прегръдка потопи светът.

Той

Той е мрачен като облакът,
от който децата се плашат.
Минава като вятър
и душата на парченца разпилява.
Той е достатъчна причина
да не заспиваш,
да се въртиш в леглото,
и от погледът му да изтиваш.
Ако случайно с него се разминеш,
сковаваш се и онемяваш.
Страх ли е, или си влюбена,
неудомяваш.
Ако пък леко те докосне,
прогаря кожата и после
смътен белег пари,
а ти не знаеш сън ли е
или е от цигара.
Той е тъмен, много тъмен
и дори на светло
силуетът му е очертание,
убиващо във тебе детското.
Гласът му не е нежен,
не говори, а ръмжи,
дяволът ли му е татко,
или просто много го боли?
Той, ако те пожелае,
ще те има винаги, до край.
Никога не можеш да узнаеш,
вдовица ли си му или жена.
Не зная вече как се казва,
забравих името му през годините,
но помня как случайно
на улицата се разминахме.
От тогава душата ми попадна в него,
гласът ми някак си се промени.
Изгубих се във времето аз цялата,

и само споменът за него ме държи.

Неслучена смърт

Безразлично и тази нощ ме уби.
Това, че те няма.
Това, че не си.
Че няма да легна там,
където нежността боде,
където очите са слепи,
и в сетивата се мре.
Където не кънти анонса,
че аз съм прелестна,
а ти поет на прелестта.
Където нощта се пуска със копче
и нарочно се бави денят.
Агонично умирам всяка нощ,
в която заспивам сама.
Завита със тъничка болка
по нестигнали до теб слова.
Защото, нали знаем,
как човек прощава
всичко, което е случено,
но другото,
което не е,
изгаря душата му
и копнее да се.

Сънуваш

Заспи до нея,
спи спокойно,
аз съм само златен дъжд*,
прониквам в кожата ти,
прониквам денонощно,
ти не чувай, ти сега си глух.
Капка сън съм аз,
дъждовният кошмар на любовта,
в тялото ти, по леглото,
оплитам те с коса.
Спи до нея
и прегръщай мен
в тялото ти ще се влея
и цяла нощ във плен.
Ти сънуваш мен,
името ми на езика
съска капка сън,
капва на земята утрото,
лъчът прогонва моят дъх
и уплашен
и несвързано измръзнал
се вкопчваш в нейните ръце,
а очите ми в гърба ти парят,
и вкусът в устата
дълго през деня те притеснява.
До следващата нощ, любими.
Само чакай да заспиш.
Ще идвам боса,
ще говоря в рими,
и спомени ще изгорим.


*има се предвид Зевсовия за Даная златен дъжд.

All of my love

Пази светът ми както той те пази тебе.
ти аз, аз и ти, ти във мен, аз, защото ти,
светът ми пази те във вечността и времето.
В светът ми има спомени и романтични болести.
Светът ми е капчица в проливен дъжд,
но съдържа теб като роман,
прочетен във тинейджърската ръж,
и пази тайни, мигове и две ръце,
хванати завинаги и каквото ще...
няма да се пуснат,
както образът ти
светът ми няма да напусне.
Светът ми e нежно трит е и грубо оцветяван
от онези две ръце,
които никога не ще и не заради римата,
а просто никога не ще забравя.
Толкова те има тебе в него,
колкото и кръв във вените,
толкова си нужен в него,
колкото дъхът за първи път на бебето.
Светът ти в моят е като за Ана скок под влака,
като лист, задраскван и попивал мъка,
като на Соня библията в шкафа,
като изгревът, когато чакам.
Там е твое,
твоето там го има в мен.
Ти можеш да поседнеш, да попушиш,
и да тръгнеш по-малко уморен.
Не искам да го гледат,
моят свят за теб,
не искам да разбират
колко нужно е да си във мен.
За това го стискам във юмруче,
особено го стискам във мъгла,
свита тайно в някой ъгъл
можеш да ме видиш шепнеща
на твоят свят във мен слова.

Помниш ли

Ей... помниш ли ме?
Аз бях избряна някъде в небитието,
когато ти се раждаше, аз още неродена,
да бъда твоя път, любов и ето...
Бях.
Помниш ли?
Аз бях оная частица в тебе,
дето се усмихваше и смееше,
галеше небето, пишеше и можеше.
Аз съм в полета ти реенето.
Бях.
Ей...
Аз събуждах устните ти сутрин, и клепачите,
аз целувах те ужасно дълго,
докато дъховете ни станат дъх,
сърцата ни сърце,
телата ни тяло,
цяло, едно, обичащо, под одеалото.
Помниш...
Нали помниш как...
Аз бях тази, на която ти обещаваше,
която след дългия бяг от хората
ти нежно, завинаги  галеше.
Спомни си...
Че във вечността за ръка съм те хванала
и ако сега тук си я пуснал,
не е страшно, е за малко,
и дъх от моя дъх към теб се е впуснал.
Ти си.

Ножът на Леда

И тази с ножа не е мен
въпреки, че мен съдържа се във нея
тя е друга, бледна, руса, устремена,
с хапчетата, през прозорец,
някакси, от някъде,
тя, също като мене
моли за онова парченце смелост,
което плъзга острието по кожата
и не му позволява да се впие
и със удара си да премахне
всичката нечестна болка,
която през годините я пари.
И тя във тъмното,
също като мене
с неговото име на устните
и вкопчена във времето
моли Бога за само още малко сила
да за спре, да изтече от нея
онази гнилост,
останала от непонятната любов,
която залепяше сенките им на тавана
и там потеше стъкалата дъхът им
нощ, след нощ, след нощ, след....

нож...

Снощи

Заради истината в очите ти
заради устната, когато залепва лекичко
за моята
и моля те, мълчи
усмивката
която драска ретината ми
нощ, след нощ, след нощ...
и жестът
как държиш вратата,
докато излизам
сякаш я подаваш, за да се кача
в каретата

....

ти бъди
и аз ще съм
някой път излез
и ме срещни случайно
и виж как от това
ще потече цял един живот
пълен с нощи, които сега
така ни липсват....