Ступор

Има писък.
И небе.
Ето това. 
И едно дървено човече. 
Вдървено.
Със сърце. 
Разчекнато между 
Небе-То
И Земя-Тя
понякога в писък, 
понякога в плач,
понякога в буйна радост и сласт,
понякога в гняв.
В ступор, тревога, любов.
Влюбване, глад или нота.
В думи в кавички, 
във срички, глаголи,
в шпалир, кордон или на кон.
С хора.
Без хор-А??!
Плуващо в хлор.

Ако ще се давя, искам да е във дълбокото,
ако ще се пада,
да е от високото,
ако ще обичам....

да си там. 

В онова пространство

Побърква не целувката,
а пространството между устните,
въздухът- притиснат между две желания,
въздух- задушен във искане.
Две устни, отнели на въздуха въздуха.
Въздух, в който диша Бог самият.
Най- дългият път винаги е между две устни,
цялата вселена през теб,
в този само миг.
Не излита душата в допира,
а там, там, във тези милиметри.
И дори да не се случи целувката,
въздухът дори остава без въздух
в онова пространство между устните.

За първи път в живота си не се вълнувам от настъпващото лято. И не, не защото на Цветница заваля сняг, не защото пролетта се дърпа като срамежлива невеста, а просто защото не знам къде да отида на море. Нямам план, нямам визия за лятото, нямам и трепет в долната част на стомаха.

През ноември станах майка- би трябвало да тръпна в очакване на това как ще топна крачетата на детето в гостоприемните черноморски води, вместо това се чудя дали детето няма да получи екзема и колко точно канала са се излели в тези води.

Спомените ми за красивите лилии на Смокиня, дивата гледка на Юг, магичният залез на Синеморец, веселият огън на Градина се смесват с безумния яд, че всичко това е затрито, безпощадно затрупано с грозен бетон, строителни отпадъци, миризливи отходни канали. Спокойствието, което цареше около симпатичния кемп е заменено с гнусни чалга ритми, шум, простащина и крясъци... Ланци и силикон се прескачат по пясъка. Бутат се, ръгат се и си мерят глупостта. Задушно е, не заради високите темперетури. Задушно- задушаващо е!
Миналото лято с приятеля ми зааведохме бременния ми корем до Силистар, с надеждата да останем насаме с природата и шума на вълните, но уви- бяхме посрещнати от мйекащ чичко, който ни поиска 10 лева, за да паркираме на една поляна. Във водата се чувствах като на касата на Фантастико, заобиколена от майки, татковци, баби, лели и цели фамилии, нагазили да се разхладят. А българина обича да се блъска. Да му стъпват по хавлията, главата и телесата, да му е тясно, да се заобиколен от вси страни със себеподобни, дори в усамотението си. Знам ли, може би така се чувства част от някаква несъщсетвуваща общност..?
Аромат на кебапчета се лееше из въздуха, смесваше се ловко с фолклорни ритми и се вмъкваше в импровизираните VIP шатри с пластмасови столчета, струващи само 25 лева, но обещаващи небивал комфорт. Това вероятно обяснява и опашките за тях. Някакъв следящ за реда човек ме заплаши, че ако не вържа кучето си, ще ме изгони от  плажа. От дивия, необитаем плаж... По надолу някакво самотно германче подмяташе сухоземна костенурка, вземащо я за по-особен модел топка. Защо им е на родителите му да си смущават покоя, обяснявайки, че това е застрашен вид, живо същество, в чието меню не влиза пясък.... Пласмасория, на която да положим морно тяло не липсва, но пък липсват кошчета за боклук...Но за какво са ни те, като има чудна река, в която като редки тревисти видове плуват опаковки от кроасани и чашки от кафе.

Била съм прекалено малка за да помня, но помня как един симпатичен старец идваше с каручка и още по-симпатично магаренце да ни продава градински краставици, чушки и домати до караваната ни на къмпинг Юг, а ние сядахме до него и го придружавахме с усмивка в търговската дейност. Баща ми излизаше от морето с колан, на който бяха нанизани десетки риби, носеше миди, раци и всевъзможни морски чудеса, които после майка ми готвеше. Вечер сядахме на отрупаната маса и брояхме звездите, слушахме щурците и се наслаждавахме на сливането си с вселената. Думата е хармония. Да, такова беше. 

Спомен за едно безгрижно детство, в което сам си господар на времето и пространството, макар и шест годишен. Защото сутрин ми обуваха едни плувки и ме пускаха да правя каквото намеря за добре из кралството, наречено Юг. Събирахме се цяла тумба щастливи деца и се шлаехме по вятъра. 

После тръгнах сама. Едва 16-годишна бях пусната да кръстосвам надлъж и нашир морските земи и това не беше нито опасно, нито безумно, беше красиво приключение. Всяко лято чакахме със затаен дъх, всяко лято беше малка лудост, свобода от плът и кръв, глътка въздух, която ни топлеше през студените зимни вечери и туряше оная самоуверена усмивка на детските ни лица. Малки мореплаватели. Откриватели. Почернели диви приключенци. 

Сега премиерът ни подканя от трибуната на народното събрание да "си останат на наще' туристически или въобще да прекарат отпуските си в Бълагрия..."Защо бе, Бойче? Къде?

На кое отгоре? Аз искам природа, не бетон, не пренаселени плажове с екзотични плейметки, не можещи да съберат две и две. Искам вкусна храна и приятелско отношение, искам всичко онова, което прави почивката почивка и нищо повече.

Но докато поредната мутра си купува плаж и море, а последните красиви плажове биват изкопавани и застроявани тази почивка е мираж. Утопия. За това... Arrivederci, Черно море!
И прощавай!
Пиша това без да имам решение. Без да имам дори предложение. Пиша това, защото страдам. Като много други звена в родината и на това му трябва чудо. Чудо, което да спаси природата от бързата, но сигурна и мъчителна смърт, заради нечия алчност и безхаберие.

#ДАНСwithme

Жегата ни размазва. Лепкаме. Но продължаваме да вървим рамо до рамо, вече седми ден, всеки ден. Жените са като амазонки- красиви, борбени, нежни в революцията си. Мъжете бдят с деца на раменете, с кучета на поводи, с тъпани. Поглеждам наляво- усмивка, надясно- още две. Хората са ведри, силни и обнадеждени. Лозунгите са шарени, красиви, толкова оригинални, че като минеш покрай някой, изплюваш течността в устата си от смях. Единни сме. Имам чувството, че никога не сме били толкова.

Протестирала съм без да разбирам от раменете на баща си и ако имах дъщеря, и тя щеше да е на раменете на своя баща сега. Но нямам. За това протестирам- за да мога спокойно да родя, отгледам и възпитам дъщеря си тук, в България.

Ние сме красиви, млади, умни, будни, живи! Сякаш вдишваме за пръв път след тежкия сън. Организираме се с едно натискане на бутона- тази огромна маса, танцуваща по горещите улици е решена да извърви пътя до край. „Децата на демокрацията“, както ни наричат, този път ще удържат фронта. Надявам се. Защото ако сега не го удържат, то тогава фронт изобщо няма да има.

Страхувам се, да, страхувам се този протест да не угасне, да не загуби хоризонта и страстта си, но повече вярвам. Че няма да допуснем грешката на майките и бащите си, на бабите и дядовците си, няма отново да кажем „Ами то няма кой друг... Като свалим тези и какво? По- добре по- малкото зло.... А сега накъде“? Че този път всички заедно ще се преборим за собствените си души и тези на децата си.

Наричат ни „интернет лумпени“- нека. Господа, ние просто знаем как да се възползваме от виртуалното пространство, знаем как да направим така, че то да работи за нас и не, не протестираме, защото същестуваме, протестираме за да съществуваме.

Задушаваме се в гнусните ви интриги, игрички, политически въртележки и грешки, задушавахме се. До сега. Да потанцуваме!

Може ли още лед, моля...

Тъга витае във въздуха, около нея,

дъхът й лъха на неудовлетвореност,

тя само махва небрежно с ръка

и дави и двете в чашата с узо,

затиска ги с лед,

за да не могат да дишат,

за да не може да диша и тя.

Слага усмивка,

протяга нежна ръка към всички,

и търси, търси, търси

погледи, знаци и срички.

Като пеперуди улавя

неродените още думи,

и ги забожда с карфици

в обърканото си съзнание...

със знанието, че в някоя от тях

ще се прероди съзнанието. Чисто.

„Като самотна, срутена къща в Родопите се чувствам“

написва на листче,

надига отново напитката,

станала вече необходимост,

и къса листчето.

Къса й се и сърцето,

защото само то от всичко е останало

по детски наивно,

и тупти в бездънна яма,

тупти, тупти, но самичко.

И няма...

...и няма да целувам никой друг,
защото целувка без любов е престъпление
и няма да сънувам друг,
защото друг в съня
губене на време е...
И ако трябва няма да заспивам,
защото будна под клепачите ми той живее
и любовта за него само ще отглеждам,
във всеки миг, по всяко време.
Никой друг не може
въздухът във стаята така
изящно да премества,
очи, душа и мисъл
превзема хищно и владее нежно.
Един е!
За всеки човек е един,
казват, еш.
И когато го намериш,
ти се струва, че без него ще умреш.
Той не е сън,
нищо, че бълнувам го отдавна.
И събуждам се след него
потна
разболяна
жадна
той е този,
който всяка сутрин вдишвам,
а аз съм тази,
под чийто букви той
издиша.

À bout de souffle

В лунните пътеки на косата си
оплитам се сама, докато чакам те


оплитам всякакви неща изобщо
докато намериш нещо в мене с тебе общо


и в на вятъра необуздания порив,
и както той тихичко в ухото ми дърдори,


аз ставам лека и почти съм влюбена,
ставам смотана, и малка, и загубена,


и толкова чаровно докато се разплитам
себе си и теб във мен още по- навътре
във косата си заплитам,


и започвам с рими за любов да си играя
като дете във пясъчника, като в рая,


филмът става цветен, става наш
и с продължение
(черно бялото оставям го за друго време)


и не мога дъх да си поема,
ту се изчервявам, ту съм бледа,


имам порив да потичам,
после сядам и искам единствено да те обичам...


Колко див си, колко жив като натам си тръгнал!
Когато себе си в любов си завърнал!


Сега е време само да се гледаме,
да мълчим и да усещаме,
да не ни интересува времето,
и извън- любовното живеене...
Сега можем да се разхождаме във дъжд, да не настиваме,
сега можем каквото си поискаме да имаме...
Това „сега“ е цяла вечност,
това са всичките метафори за нежност,
това на мен ми е любимо,
това сме ние с теб във рима.