Като пръчка канела, като звук. Като, че ли Той можеше да изкара звук
от всичко, от стръкчето трева, русия Си кичур, от нощта, от Нея... Ритъм
бяха движенията Му, всичките, ритъм ставаше и Тя до него, мелодия,
валс, разходка в ¾ по паветата, миг пасо добле, после жест като сякаш
свири на цигулка и пак, толкова чаровен бе този техен марш. Той изплува
от някъде си, някак си, или пък долетя, или пък допълзя и започна да
дирижира нощта, сякаш само за да Я забавлява. Сякаш на игра. Сякаш
четиресетгодишното Му тяло беше тяло на малко момче, което сега открива
света. Така разрязваше Той нежно Нейния свят, мятайки парчета от своя.
Тя
пък не мигаше. Опитваше се да не затвяря очи, не искаше, за да не
изпусне нито частица от тази гмурнала се в нощта мъжка душа. Очите Й
вече сълзяха от усилието да ги държи отворени, но ги държеше. Нейният
град се превръщаше пред Нея в Негово поле за творене, Той водеше, Той
знаеше. И толкова мъжки миришеше Той. Толкова различно.
Такава
една беше тази случка за Нея, неописуема, необяснима, чието докосване Тя
щеше да помни докато е жива и да я разказва на внучките Си с онази,
двайсет годишна усмивка....
. . .
А сутринта се събуди
гола в някакво ужасно меко легло, потънала, завита в снощна любов, с
разбъркани от желания коси... и сама. И това сега имаше горчив, метален
вкус, беше обидно и нечестно. Краят бе настъпил в сънят Й, краят на
срещата на срещите, като мъртва бе го изпуснала в съня си. Дали Я беше
целунал? Дали беше шепнал неща в ухото Й? Дали беше обещал, помолил или
попитал нещо?
Той все още лепкаше по безмълвното Й тяло, усещаше
ароматът Му, присъствието Му по коленете Си, по бедрата, по пръстите
сякаш се бяха залепили Неговите, но куфарът го нямаше.
Сама в хотел е кошмар. Сама в хотел е наказание. Срутване. Падане на девствено тяло от рая, тупващо като тяло на блудница в ада.
Ядосана,
бясна дори, сънена, и разчекната между реалността и съня, Тя бавно отпи
от снощното уиски, скрило се под възглавницата Й. Напипа роклята Си,
изхвърли бельото в кофата и такава заслиза по стълбите на хотела.
Стигна до рецепцията и хвърли ключа на момчето, което някак странно Й се усмихваше.
-Вие ли сте...?
-Да. Аз. Защо?
-Това е за вас.
Пиколото подаде в ръцете Й кошница с несъщестуващи до този миг на света цветя, цветове, пепрудени крила и опитомени звезди.
Всичко се изпари. Ядът, тъгата, металният вкус стана небесен, прозрачно- облачен, дъждовен.
...Ето ти нещо за дишане...
