Тогава

Тогава, както се целувахме,

мисълта ти пролази по гръбнака ми

и полетя надругаде.

Тогава, както се целувахме,

липсата на твоята мисъл

събуди в мен лъжа и засънувахме.

И сънувахме, повече аз,

но достатъчно ти,

един безкраен кошмар

от кръв и подземни реки.

Мисълта ти като гущер се плъзна

по моята длан,

и полетя към друга,

към другаде,

към глас,

за целувка подканящ,

но не моят.

Не аз.

А ти преди да я пуснеш

към другото,

тук със мен се целуваше.

И сега ако отворя очи

знам, помня,

че още се целувам със ти.

И тази будно- сънувана целувка,

останала без твоята мисъл

гасне във тъмното,

вече лишена от смисъл.

Във въздуха

Моята длан,
вижда се,
е правена за твоята буза.

А твоята пространството разсича.

Безжалостно.

И докато аз се губя във жестове,
ти ми говориш за
любовта.

С жестове.

Но толкова оплиташ се,
и аз толкова във жеста ти се давя,
че спирам да слушам, не мога, не зная,
чудя се само как да изпълзя
между пръстите ти,
да не ме затиснат,
да не ми вземат дъха,
рисувайки думи със въздух.

Ако пространството можеше,
щеше да вика
от красива болка измъчвано,
пръстите ти- ножове,
режат и бодат го.

А аз- свидетел на битката,
плувам в абстракцията на
изреченията ти,
но те, пред жестовете се
смаляват, губят се
и някак си
неизречени още
пропадат.

248, а може би 224

Стихове за стаи,
за номерата им в хотели
за как се гонели за пръв път
между чаршафите
той и тя,
един и друга като полудели.
За как той
поканил я да я прегърне
в 248
и влязъл в нея без да я попита,
а после влюбил се е като болен.
За как разливали се в тъмното
и денят от любовта им
не смеел да припари.
И как не пиели,
не се и хранели,
един от друг,
от любов изваяни.
За как в сливането си
забравили дори и да говорят,
и гледали се като невменяеми,
поетът и музата му
в еротичното въстание.
Той я чакал всеки път
в различна стая,
и стрелките мъчели го,
докато не се превърнел
циферблата в стая.
Точно преди да го затисне
влизало момичето във стаята,
и се връщали в средновековието
поетът и музата му
заедно.

Ти

Здравей.
Кой си?
От далеч ли идваш с този
болен от тревога поглед?
Кръв засъхнала по лявата ти буза,
дълго ли вятърът те гонеше?
Не мога да видя очите ти,
толкова буйно е растяла косата ти,
но усещам през кичури погледът,
измъчен е,
изкълчени краката ти.
Дрезгав си.
И не гласът, а ти целият.
Залепваш.
По мене още преди името
си да прошепнеш.
Попиваш във кожата ми
като дъждът, който те е мокрил.
Избърши се с косите ми,
седни да се стоплиш.
След разговорът,
в който странно задимяхме,
аз не зная как да те наричам.
Изхабено е "любими",
от многото женски устици,
а "любов моя", заради нещо минало,
пробожда ме като с карфици.
Никоя дума не е достатъчна,
нищо, което го има не си.
Трябва ми нова,
трябва ми още,
трябваш ми Ти.
Ти.
Аз станах аз,
защото ти беше тогава ти.
Ти за мен ще си ти,
ти си, нали...?

War

Сред кошмарът на топовните гърмежи,
той и тя- война.
Тя с целувка го спасява,
и сълзи потичат,
сливат се с кръвта.
Тя е тук, дошла е,
и както знаем, тя е несама.
А синът утробата разкъсва
с вик, че "Татко ми е на война".
Куршумите за нея
се превръщат в птици,
тя полита сред
прегракналите железа.
Тя е образът на всички,
тя е бременната на войник жена.

Вода

Течи вода,
измий от мене всичко,
и лъжата, и скръбта,
и копнежите ми по различното.
Измий от мене лудостта,
нека потече по тялото ми,
като черна, плъзгаща ръка,
както на дяволът е черно наметалото.
Измий и споменът за него,
нека да го няма,
да остане призрачна мъгла,
да е прашинка само в цялото.
Нека да съм мокра,
солена и свободна,
стихиите ти да ме насъскват
към любовта и нежното.
Потечи по мене цялата,
удави ме в бистра чистота и пламенност.
Удави ме в истина,
прокарай през живота път,
нека да е мокро,
в прегръдка потопи светът.

Той

Той е мрачен като облакът,
от който децата се плашат.
Минава като вятър
и душата на парченца разпилява.
Той е достатъчна причина
да не заспиваш,
да се въртиш в леглото,
и от погледът му да изтиваш.
Ако случайно с него се разминеш,
сковаваш се и онемяваш.
Страх ли е, или си влюбена,
неудомяваш.
Ако пък леко те докосне,
прогаря кожата и после
смътен белег пари,
а ти не знаеш сън ли е
или е от цигара.
Той е тъмен, много тъмен
и дори на светло
силуетът му е очертание,
убиващо във тебе детското.
Гласът му не е нежен,
не говори, а ръмжи,
дяволът ли му е татко,
или просто много го боли?
Той, ако те пожелае,
ще те има винаги, до край.
Никога не можеш да узнаеш,
вдовица ли си му или жена.
Не зная вече как се казва,
забравих името му през годините,
но помня как случайно
на улицата се разминахме.
От тогава душата ми попадна в него,
гласът ми някак си се промени.
Изгубих се във времето аз цялата,

и само споменът за него ме държи.

Неслучена смърт

Безразлично и тази нощ ме уби.
Това, че те няма.
Това, че не си.
Че няма да легна там,
където нежността боде,
където очите са слепи,
и в сетивата се мре.
Където не кънти анонса,
че аз съм прелестна,
а ти поет на прелестта.
Където нощта се пуска със копче
и нарочно се бави денят.
Агонично умирам всяка нощ,
в която заспивам сама.
Завита със тъничка болка
по нестигнали до теб слова.
Защото, нали знаем,
как човек прощава
всичко, което е случено,
но другото,
което не е,
изгаря душата му
и копнее да се.

Сънуваш

Заспи до нея,
спи спокойно,
аз съм само златен дъжд*,
прониквам в кожата ти,
прониквам денонощно,
ти не чувай, ти сега си глух.
Капка сън съм аз,
дъждовният кошмар на любовта,
в тялото ти, по леглото,
оплитам те с коса.
Спи до нея
и прегръщай мен
в тялото ти ще се влея
и цяла нощ във плен.
Ти сънуваш мен,
името ми на езика
съска капка сън,
капва на земята утрото,
лъчът прогонва моят дъх
и уплашен
и несвързано измръзнал
се вкопчваш в нейните ръце,
а очите ми в гърба ти парят,
и вкусът в устата
дълго през деня те притеснява.
До следващата нощ, любими.
Само чакай да заспиш.
Ще идвам боса,
ще говоря в рими,
и спомени ще изгорим.


*има се предвид Зевсовия за Даная златен дъжд.

All of my love

Пази светът ми както той те пази тебе.
ти аз, аз и ти, ти във мен, аз, защото ти,
светът ми пази те във вечността и времето.
В светът ми има спомени и романтични болести.
Светът ми е капчица в проливен дъжд,
но съдържа теб като роман,
прочетен във тинейджърската ръж,
и пази тайни, мигове и две ръце,
хванати завинаги и каквото ще...
няма да се пуснат,
както образът ти
светът ми няма да напусне.
Светът ми e нежно трит е и грубо оцветяван
от онези две ръце,
които никога не ще и не заради римата,
а просто никога не ще забравя.
Толкова те има тебе в него,
колкото и кръв във вените,
толкова си нужен в него,
колкото дъхът за първи път на бебето.
Светът ти в моят е като за Ана скок под влака,
като лист, задраскван и попивал мъка,
като на Соня библията в шкафа,
като изгревът, когато чакам.
Там е твое,
твоето там го има в мен.
Ти можеш да поседнеш, да попушиш,
и да тръгнеш по-малко уморен.
Не искам да го гледат,
моят свят за теб,
не искам да разбират
колко нужно е да си във мен.
За това го стискам във юмруче,
особено го стискам във мъгла,
свита тайно в някой ъгъл
можеш да ме видиш шепнеща
на твоят свят във мен слова.