Наводнение

Подгизна всичко.
Наводни се.
Започва бавно да мухлясва.
Простирам го
на кървавия ръб на
снощната ти чаша.
Но толкова солено влажно е,
мухъл из моето мокро съзнание,
мисъл потичаща
щом я докоснеш,
капки от ревност
и никаква сложност.
Сълзим, покапваме, гъбясваме
от мисли един за друг,
а наводнението
ни залива,
и не можем да поемем дъх.
Много е мокро вече при мен.
И щипе по кожата
на водата соленият плен.
При теб изъхна ли?
Кажи как оправи нелепия теч,
за душата водопроводчик намери ли,
мой мили?
Ела със мъничка лодка

спаси ме.

...и други дреболии*

Изправям се и кашлям 

кръв по пясъчните ласки,

вдишвам вятърничеви приумици,

боря се със моментните си предрасъдаци.

Ах, къде потъна другата във мен,

и защо сега така ми липсва?

Клонът падна 

и към пропастта политнах.

Във въздуха летят

и по мене бавно се полепят,

в косата се оплитат

всичките сърдечни ритми

на онзи, който тъй обичам...

Оплитат се отдясно,

защото негово наобратно бие,

тялото му станало е тясно,

скоро сърцето ще пробие...

Задушаващо е.

Или не. Задушно.

Разликата е голяма, 

но кое от двете да се знае

не е нужно.

Нужно, наложително е

да си отлепя ръцете,

за да си проправят път,

да тръгнат пълзейки 

между ветровете

и да те погалят там,

където само те те галят.

Той тихо...

Той тихо приспиваше 

с тракане нейното бяло,

с ноти-клавиши,

букви-поезия,

заспиваше 

уморено момичешко тяло.

Напита от целувки

женска, хармонична устна,

пренаситени от погледи,

черни очи изнемогнали.

Стоплени нежно

момински невинни ръчички,

взели в безмерни количества

своите нощни, предсъновни игрички.

Крачета две тичали бързо към вкъщи,

към този, който така утолява жажди,

падали, ставали, знаели,

че със него не ги гложди.

Цяло,

от удоволствие трепкащо тяло,

заспиващо

приспивано,

конвулсивно

с поезия всяка нощ 

завивано.

Тракай,

тракай още, писателю.

С тези пръсти

довършвай й тялото,

извайвай, ваятелю...

Отнеми й чувствата и разсъдъка,

разлей по нея всичкото си,

гледай влюбващо,

изречи присъдата си...

и когато съвсем тя заспи,

напиши се,

излъжи я,

до нея легни.

Мойри

Момичето, което беше само,

вечно, 

като медальонче на врата ти

твое,

отне ти сам от себе си,

отне, пропъди и избута

от всичко тихо,

всичко свое.

Със лъжи отрови цял един 

момичешки, прекрасен

свят,

безмълвно молещ

небесата

за мъжката

ти благодат.

Безвкусно е сега, нали?

Жадно

гладно

студено

проклето

време настана,

прости.

Прости на тая,

която със чиста обич

не можа до нея да те задържи.

Прости й,

че бодеше съвестта ти с тръни,

и лекуваше с целувки болните гърди.

Къде ще скитате сега,

и тя и ти?

И кой ще търсите,

страстта ви да задоволи?

С кои очи ще гледате и двамата,

времето, в което сте били,

върни се,

върни се,

о, безумецо,

едничък само жест от тебе

и всичко може да се заличи.

В съня ми

Идваш. Всяка нощ в съня ми.

Знам, че е нарочно

и измисляш го в деня си.

Зная, че това е извратен сценарий,

в който друг мъж

не може никак да припари.

Необратимо твоя съм- ликувай !

Необратимо мой си-

просто поетични думи.

Дала съм се на една лъжа

и сега сама ще се оправям,

ще драпам със ръце и със крака,

но няма във калта да се оставя.

Какво като не мога да се смея,

какво като не искам да заспивам,

какво като бледнеят

пред тебе всичките мотиви?

Велико е да обичаш без очакване,

аз това така и не можах,

защото твойте обещания,

над всичко друго пожелах.

Ако дойдеш тази нощ- 

отново,

донеси си моливче и лист,

защото с теб ми се говори,

а в съня ми все си мълчалив.

 · Comment · Share · Delete

Линии

Колко нощи си се драскал само....

Колко ли самотен си стоял ?

Колко много си ме пожелавал

и у мен не си намирал жал.

Колко въображаеми" наздраве"

и

цигари си ми палил.

А аз за тебе, звездите като падаха,

не знаех какво да пожелавам.

Ровех се из песъчинки

и загледана уплашено напред

си мислех, 

как така завинаги 

ще бъдеш от мене ти отнет ?

Объркани са страшно нашите пътища,

линиите на ръцете ни оплетени

и възели от тях стърчат.

Не знам дали ще успея някога да 

се науча лекичко да ги разплитам,

не зная дали на това се учиш ти.

Не зная нищо свързано със теб, 

не зная нищичко, уви...

Но знам, че по-прекрасен от тебе поет,

в сърцето ми не е пристъпял,

не е отварял тез врати.

Този, който те обича

Този, който те обича

всеки път се гаври с твоето доверие,

връзва му със шал очите,

и го пуска да върви на заколение.

Този, който те обича,

рисува те със нежни думи,

и когато им повярваш,

къса и ги плюе.

Този, който те обича

е художник и поет,

люби те и ти се врича,

а след него носиш креп.

Този, който те обича 

води те из всичките си светове,

оставя те сама из тях да сричаш,

без да ти е купил за обратното билет.

Този, който те обича

ще се връща всеки път-

на тебе е решението да чакаш

или да те заобича друг.

Този, който те обича

те отхапва всеки път

и изплюва те различна,

и те гълта прозаична

и се смее грозно в мъжкия си кът.

Този, който те обича

е най-безумният ти парадокс,

и дори да се отричаш,

в теб след мъничко потича

сладкият му, влюбен сок.

Задрънкайте семки ! Задрънкайте, бонбончета !

мен теб мене тебе ти аз

     ...дъх...

Ако можеше дъхът ми да е нож,

щях да дишам полудяла срещу тебе,

щях да разрязвам въздухът ти цяла нощ,

ако можеше да чуеш твоето за мене.

Ако можеше целувката ми да събужда,

както можеше преди,

часовете ставаха минути

кратки

и никой от нас не искаше да спи.

Ако можеше да чуваш себе си,

през мен,

нямаше, в това съм сигурна,

да бълваш пламъци,

да палиш доброволния ми плен.

Ако можеше ръцете да изкълчват

думите, докато бясно са се разлетели,

да им чупят вратовете в полета,

преди да се разбият в мене, в тебе.

Ако искаме и двамата 

денят да е минута,

час да е нощта,

ако бяхме го поискали тогава,

щяхме дълго още да драскаме

по гениалната съдба.

Която кротко ни събра във стая,

и с топла кръв ни раздели,

ако беше чул зовът на тая,

тогава щеше да се случи аз-ът в ти.


...дъх...

Единият от всички апокалипсиси

Този път потече ужасно много кръв. Тази нощ беше дяволска, адска, сякаш не човешки същества, а две изчадия стояха едно срещу друго. Значенията на думите се обръщаха и разменяха както си поискат, жестовете на насилие имитираха любовни, доказваха някаква обич. Очите се гледаха яростно, хапеха и скубеха от желание.

Смъртта сериозно се замисли дали да не прекрачи най-после прага на тази стая- и тази вечер пропусна. Знаеше, че е жалана и това я лъскаеше, но Любовта й се примоли и този път да отложи посещението си и да даде шанс на двете души.

А те- нищо не разбиращи, захапали здраво своята извратена представа за това кои са, какво правят, какво се случва с тях- се бореха за нещо, вече никому неясно.

Кръвта влизаше в очите, както тази на Маркес се катереше по телата, неподдаваща се на никаква гравитация, опитваше се да случи някакво чудо, да отключи последна гениалност... Не. Като насекоми, като не-хора, като първата и последният на света, тези две същества редуваха звезди и пропасти* с безумна скорост. Налудно страдание се разливаше в телата, безсилие, мъка, топлеше побеснелите ръце.

Пепел. Ужас. Смрад. Адово място. Телата се бореха за въздух, толкова криви, толкова сюрреалистично вкопчени едно в друго, толкова нереално кънтящи ‘’Обичам те!’’.

Преливаха едно в друго, пропадаха и се изтегляха с глухи удари. Пресъхналите устни се опитваха да говорят, но произнасяйки дума, ужасено осъзнаваха, че значението й наистина се е изменило, че не е такова, каквото са го знаели и усещали през целия си живот.

Физически и двете тела бяха млади, но действията им бяха архетипни. Сякаш преди миг в стаята се беше отворила Пандорината кутия и тези души за първи път се срещаха с болката, блъскаха се в демони, усещаха злото.

Безпощадно се удряха едно в друго и грозно, грозно отекваха. Мислите дори се сливаха и размиваха, забравяйки мотива и пътя си, превръщайки се в грозни, безпочвени лъжи.

Едно беше сигурно. Обичаха се. Обичаха се. Като първия мъж и последната жена. Обичаха се. За последно и завинаги. Но не знаеха, че пътят, по който толкова време бяха вървяли заедно беше от самото начало грешен. Грешен. Греховен. Неверен.

Болката беше сладост. Те плачеха за нея, искаха я, бореха се, като че това е тяхната сладка награда.

След тази нощ нямаше как да има прошка. Нямаше как да има следващо „отначало”. Нямаше как да има мир и любов.

Нещо се пренаписваше.

А този, който пишеше се криеше.

Но от толкова други неща беше ампутирана тази връзка- доверие отдавна нямаше, вярност също, разбиране и искреност бяха просто две непонятни съществителни, глухи за живот. И толкова, толкова други още неща. А тя съществуваше.

Повтяряше циклично своето болно „обичам”, кървеше и зарастваше, падаше и се изправяше. Имаше я. Имаше го. Имаше го в него, имаше го в нея.

Господи, нямаше край, въпреки, че имаше стотици краища. Сливаха се с началата, повтаряйки същите грешки. Нямаше мир в тези души.

. . .

На сутринта той си забрави портфейла.

Нощно лутане

Лутаме се ...

лутаме се непрестанно.

Луташ ме ти, 

лутам аз теб,

бутаме се като пумпали

в един порочен кръг...

Аз зад теб и ти над мен,

всяка нощ

и всеки ден.

Лутане е всяка мислъл

плъзнала в нощта,

тръгнала да буди тялото,

разтърсваща ума.

Буди и подканва го към нежност

тласка го към нов подход,

нов път търси тя за заедност,

отваря аз към ти

във всеки свой въптоп.

Като буря завладява

цялата неспяща душа,

и я блъска,

и я вади

от съня,

от търсената самота.

Всяка нощ е нова мисъл

всяка нощ е страшен лабиринт,

а през деня се питаме за смисъл,

и един на друг като през пропаст

си крещим.

На Д.

 Ти си сълзата в очите ми,

ти си прекрасен и истински.

Ти си прозрачен и малък

и капеш наистина.

Ти си капчица тъга,

ти си среднощната мъка,

капвам те в чаша

и вриш от болка, желание,

от тревога.

Ти си брат на росата,

ти си моето всичко,

ти, когато поискам

си отражение на душата.

Само теб аз имам винаги,

само ти си наистина,

само в твоето огледало,

аз търся истина.

Ти си причина за дишане,

от теб идват всичките звукове,

ти правиш слънце,

когато вълци във мене разкъсват се.

Заради теб аз крещя

когато среднощно целуваш ме,

заради тебе не мога да спя,

а когато поискаш- преструвам се.

Заради тебе е болката в гърдите,

заради тебе отивам на църква,

заради теб си отварям очите,

под твоите ръце само мъркам.

Твоето име е всичко,

твоят глас е всевишен,

в твоите устни само,

аз истински мога да дишам.

С теб ще тръгна навсякъде,

с теб ще умирам дори,

с тебе съм гола и истинска,

с мене,

моля те,

с мене бъди...

Не искам да те пускам

Не искам да те пускам, 

защото цялата оставам в тебе.

Вкопчвам се и пръскам

слюнки, лудост, време.

Не искам да те пускам,

защото, разбери, без теб не мога.

Ставам глупава и дръзка,

после, знаеш, съжалявам много.

Не искам да те пускам,

защото нямам тази сила.

Не знам с ръцете си какво да правя,

и с кое от всичко най-много съм те наранила.

Не искам да те пускам,

дори така да е написано.

Ще седна и ще пренапиша всичко

и с теб ще сме зависими.

Не искам да те пускам,

а мисля - и не мога,

във виното ще търся теб,

във виното и словото.

Не искам да те пускам,

виж- студено е навън,

поне седни за да се стоплиш,

седни да се стопи снегът.

Не искам да те пускам,

но те пускам всеки път,

и всеки път те връщам

и всяко връщане е малък съд.

Не искам да те пускам,

защото не намирам сили,

но пускам те и стават гнили

целувките по кожата.

Не искам да те пускам-

искам да сънувам тялото ти

и когато се събудя

да не е пак "По дяволите".

Не искам да те пускам,

дори когато казваш,

че умираш.

Над гроба ти ще се усмихвам

и ще знам, 

че за кратко само  си заминал.