Жегата
ни размазва. Лепкаме. Но продължаваме
да вървим рамо до рамо, вече седми ден,
всеки ден. Жените са като амазонки-
красиви, борбени, нежни в революцията
си. Мъжете бдят с деца на раменете, с
кучета на поводи, с тъпани. Поглеждам
наляво- усмивка, надясно- още две. Хората
са ведри, силни и обнадеждени. Лозунгите
са шарени, красиви, толкова оригинални,
че като минеш покрай някой, изплюваш
течността в устата си от смях. Единни
сме. Имам чувството, че никога не сме
били толкова.
Протестирала
съм без да разбирам от раменете на баща
си и ако имах дъщеря, и тя щеше да е на
раменете на своя баща сега. Но нямам. За
това протестирам- за да мога спокойно
да родя, отгледам и възпитам дъщеря си
тук, в България.
Ние
сме красиви, млади, умни, будни, живи!
Сякаш вдишваме за пръв
път след тежкия сън. Организираме
се с едно натискане на бутона- тази
огромна маса, танцуваща по горещите
улици е решена да извърви пътя до край.
„Децата на демокрацията“, както ни
наричат, този път ще удържат фронта.
Надявам се. Защото ако сега не го удържат,
то тогава фронт изобщо няма да има.
Страхувам
се, да, страхувам се този протест да не
угасне, да не загуби хоризонта и страстта
си, но повече вярвам. Че няма да допуснем
грешката на майките и бащите си, на
бабите и дядовците си, няма отново да
кажем „Ами то няма кой друг... Като свалим
тези и какво? По- добре по- малкото зло....
А сега накъде“? Че този път всички заедно
ще се преборим за собствените си души
и тези на децата си.
Наричат
ни „интернет лумпени“- нека. Господа,
ние просто знаем как да се възползваме
от виртуалното пространство, знаем как
да направим така, че то да работи за нас
и не, не протестираме, защото същестуваме,
протестираме за да съществуваме.
Задушаваме
се в гнусните ви интриги, игрички,
политически въртележки и грешки,
задушавахме се. До сега.
Да потанцуваме!
