понеделник, 15 октомври 2012 г.

À bout de souffle


В лунните пътеки на косата си
оплитам се сама, докато чакам те


оплитам всякакви неща изобщо
докато намериш нещо в мене с тебе общо


и в на вятъра необуздания порив,
и както той тихичко в ухото ми дърдори,


аз ставам лека и почти съм влюбена,
ставам смотана, и малка, и загубена,


и толкова чаровно докато се разплитам
себе си и теб във мен още по- навътре
във косата си заплитам,


и започвам с рими за любов да си играя
като дете във пясъчника, като в рая,


филмът става цветен, става наш
и с продължение
(черно бялото оставям го за друго време)


и не мога дъх да си поема,
ту се изчервявам, ту съм бледа,


имам порив да потичам,
после сядам и искам единствено да те обичам...


Колко див си, колко жив като натам си тръгнал!
Когато себе си в любов си завърнал!


Сега е време само да се гледаме,
да мълчим и да усещаме,
да не ни интересува времето,
и извън- любовното живеене...
Сега можем да се разхождаме във дъжд, да не настиваме,
сега можем каквото си поискаме да имаме...
Това „сега“ е цяла вечност,
това са всичките метафори за нежност,
това на мен ми е любимо,
това сме ние с теб във рима.