Ти

Здравей.
Кой си?
От далеч ли идваш с този
болен от тревога поглед?
Кръв засъхнала по лявата ти буза,
дълго ли вятърът те гонеше?
Не мога да видя очите ти,
толкова буйно е растяла косата ти,
но усещам през кичури погледът,
измъчен е,
изкълчени краката ти.
Дрезгав си.
И не гласът, а ти целият.
Залепваш.
По мене още преди името
си да прошепнеш.
Попиваш във кожата ми
като дъждът, който те е мокрил.
Избърши се с косите ми,
седни да се стоплиш.
След разговорът,
в който странно задимяхме,
аз не зная как да те наричам.
Изхабено е "любими",
от многото женски устици,
а "любов моя", заради нещо минало,
пробожда ме като с карфици.
Никоя дума не е достатъчна,
нищо, което го има не си.
Трябва ми нова,
трябва ми още,
трябваш ми Ти.
Ти.
Аз станах аз,
защото ти беше тогава ти.
Ти за мен ще си ти,
ти си, нали...?