Единият от всички апокалипсиси

Този път потече ужасно много кръв. Тази нощ беше дяволска, адска, сякаш не човешки същества, а две изчадия стояха едно срещу друго. Значенията на думите се обръщаха и разменяха както си поискат, жестовете на насилие имитираха любовни, доказваха някаква обич. Очите се гледаха яростно, хапеха и скубеха от желание.

Смъртта сериозно се замисли дали да не прекрачи най-после прага на тази стая- и тази вечер пропусна. Знаеше, че е жалана и това я лъскаеше, но Любовта й се примоли и този път да отложи посещението си и да даде шанс на двете души.

А те- нищо не разбиращи, захапали здраво своята извратена представа за това кои са, какво правят, какво се случва с тях- се бореха за нещо, вече никому неясно.

Кръвта влизаше в очите, както тази на Маркес се катереше по телата, неподдаваща се на никаква гравитация, опитваше се да случи някакво чудо, да отключи последна гениалност... Не. Като насекоми, като не-хора, като първата и последният на света, тези две същества редуваха звезди и пропасти* с безумна скорост. Налудно страдание се разливаше в телата, безсилие, мъка, топлеше побеснелите ръце.

Пепел. Ужас. Смрад. Адово място. Телата се бореха за въздух, толкова криви, толкова сюрреалистично вкопчени едно в друго, толкова нереално кънтящи ‘’Обичам те!’’.

Преливаха едно в друго, пропадаха и се изтегляха с глухи удари. Пресъхналите устни се опитваха да говорят, но произнасяйки дума, ужасено осъзнаваха, че значението й наистина се е изменило, че не е такова, каквото са го знаели и усещали през целия си живот.

Физически и двете тела бяха млади, но действията им бяха архетипни. Сякаш преди миг в стаята се беше отворила Пандорината кутия и тези души за първи път се срещаха с болката, блъскаха се в демони, усещаха злото.

Безпощадно се удряха едно в друго и грозно, грозно отекваха. Мислите дори се сливаха и размиваха, забравяйки мотива и пътя си, превръщайки се в грозни, безпочвени лъжи.

Едно беше сигурно. Обичаха се. Обичаха се. Като първия мъж и последната жена. Обичаха се. За последно и завинаги. Но не знаеха, че пътят, по който толкова време бяха вървяли заедно беше от самото начало грешен. Грешен. Греховен. Неверен.

Болката беше сладост. Те плачеха за нея, искаха я, бореха се, като че това е тяхната сладка награда.

След тази нощ нямаше как да има прошка. Нямаше как да има следващо „отначало”. Нямаше как да има мир и любов.

Нещо се пренаписваше.

А този, който пишеше се криеше.

Но от толкова други неща беше ампутирана тази връзка- доверие отдавна нямаше, вярност също, разбиране и искреност бяха просто две непонятни съществителни, глухи за живот. И толкова, толкова други още неща. А тя съществуваше.

Повтяряше циклично своето болно „обичам”, кървеше и зарастваше, падаше и се изправяше. Имаше я. Имаше го. Имаше го в него, имаше го в нея.

Господи, нямаше край, въпреки, че имаше стотици краища. Сливаха се с началата, повтаряйки същите грешки. Нямаше мир в тези души.

. . .

На сутринта той си забрави портфейла.