Път

Полудяло от няколко нощи
сърцето не спира да иска
пулсът, дъхът, мигът, който все си отива...

Усещам те нов и различен,
малко по- порастнал,
малко повече мъж.

Още по-объркан,
още повече уплашен,
но обичащ лудо,
в битките със себе си безстрашен.

Влизам на пръсти все по-навътре
в душата ти лека,
притихнала, гола,
коленете треперещо меки.

Болката отеква из цялото ми тяло,
изблик на всемирна обич
цялата ми нежност е заляло.

Разкъсвам със мигли бялата тюлена рокля,
изпивам до дъно за смелост
чашата кърваво- обла.

Свалям от себе си всичко-
пада болезнено кожата стара,
за да влезе душата пречистена
в твоята, горещо изтляла.

Паля последната клечка
пазена с мъка от бури и дъжд
пазена даже във мрака,
в който плаках от страх не веднъж.

Трепери цялата душичка
с надежда безпощадна
и когато озарява
вътре свети нишката на Ариадна

Изплитат се двете души
оплитат се и пламват във обич
танцуват до края
от ада през рая
до дъното
...
долу не помня... не зная...