Може ли още лед, моля...

Тъга витае във въздуха, около нея,

дъхът й лъха на неудовлетвореност,

тя само махва небрежно с ръка

и дави и двете в чашата с узо,

затиска ги с лед,

за да не могат да дишат,

за да не може да диша и тя.

Слага усмивка,

протяга нежна ръка към всички,

и търси, търси, търси

погледи, знаци и срички.

Като пеперуди улавя

неродените още думи,

и ги забожда с карфици

в обърканото си съзнание...

със знанието, че в някоя от тях

ще се прероди съзнанието. Чисто.

„Като самотна, срутена къща в Родопите се чувствам“

написва на листче,

надига отново напитката,

станала вече необходимост,

и къса листчето.

Къса й се и сърцето,

защото само то от всичко е останало

по детски наивно,

и тупти в бездънна яма,

тупти, тупти, но самичко.